РАЗГОВОРИ

С  БОГА  III

 

 

Eдин необикновен диалог

 

 

 

Нийл Доналд Уолш

 

 

 

1998

 

 

 

www.angeli-raja.eu

 

www.andele-nebe.cz

 

 

 

 

(0)

 

Въведение

 

 

Това е изключителна книга. Мога да го заявя като човек, който има твърде малко общо с написването й. Всичко, което в действителност извърших, бе „да се явя на срещата", да задам няколко въпроса и след това да възприема продиктуваното.

 

Това е всичко, което съм правил от 1992 година, когато започна този разговор с Бога. В онази година стана така, че в момент на дълбока депресия аз извиках от болка: Какво трябва да сторя, за да променя живота си? И какво съм сторил, че да заслужа този живот, който е една непрестанна борба?

 

Записах тези въпроси върху лист жълта хартия в едно гневно писмо към Бога. За моя собствена изненада и удивление Бог ми отвърна. Отговорът му се появи под формата на думи, които долових в съзнанието си, прошепнати от един Безмълвен Глас. Имах щастието да запиша тези думи.

 

Това правя вече в продължение на шест години. И тъй като ми бе казано, че този личен диалог ще се превърне един ден в книга, изпратих първата част от тези слова на един издател в края на 1994 г. Седем месеца по-късно те вече бяха на лавиците на книжарниците. Тази книга беше в списъка на бестселърите на в. „Ню Йорк таймс" в продължение на деветдесет и една седмици.

 

Втората част на този диалог се превърна също в бестселър и остана в продължение на дълги месеци в списъка на „Таймс". А сега ето я третата, последна част на този необичаен разговор.

 

Написването на настоящата книга ми отне четири години.

 

Тя не беше написана лесно. Промеждутъците между моментите на вдъхновение бяха огромни. Нерядко те бяха отделяни от половингодишни интервали от време. Словата от първата книга ми бяха продиктувани в продължение на една година, втората книга дойде за един малко по-дълъг период от време, а този последен том трябваше да бъде написан в светлината на публичните прожектори. Навсякъде, където съм ходил след 1996 г. непрестанно чувах въпроса: „Кога ще излезе третата книга?", „Ами къде е третата книга?", „Кога можем да очакваме третата книга?".

 

Можете да си представите какво ми костваше всичко това. Как то се отрази на процеса на работата ми. Това беше все едно да правя любов на Янки стадион.

 

Всъщност подобен акт би бил по-уединен и интимен. Когато пишех третата книга, всеки път щом вземех писалката, чувствах как пет милиона души ме наблюдават, чакат и се вкопчват за всяка моя дума.

 

Казвам всичко това, не за да се поздравя с това, че съм завършил тази творба, а по-скоро, за да обясня защо тя ми костваше толкова дълго време. Моментите, в които имах мисловно, духовно и физическо усамотение през последните няколко години бяха много редки и през големи интервали.

 

Започнах да пиша тази книга през пролетта на 1994 година и началните части бяха написани през този период, после процесът на писане прекъсна за много месеци, докато накрая бе прескочена и цяла една година, и най-сетне се появиха завършващите глави, написани през пролетта и лятото на 1998.

 

Поне на едно може да се разчита със сигурност: тази книга не бе насила написана по никакъв начин. Вдъхновението ми идваше чисто и ако не, аз просто оставях писалката и се отказвах да пиша - в един от случаите за цели четиринадесет месеца. Бях решен да не създавам никаква книга, ако ми се налага да избирам между това и една книга, която съм принуден да напиша, защото съм заявил, че ще го направя. Въпреки че това доста притесни моя издател, то ме накара да бъда достатъчно убеден в информацията, която получавам, колкото и продължително време да траеше записването й. Сега имам достатъчна вътрешна увереност, с която да ви предложа тази информация. Настоящата книга обобщава учението от първите два тома на трилогията. И по-нататък тя ги доразвива, достигайки до логичното им вълнуващо и смайващо заключение.

 

Ако сте прочели предговора към всяка от двете части, сигурно знаете, че и в двата случая аз имах известни опасения. Всъщност бях уплашен от това каква ще бъде реакцията спрямо тези мои писания. Сега обаче не се боя. Не изпитвам никакъв страх по отношение на третата книга. Зная, че тя ще докосне със своите прозрения и истинност, със своята топлота и любов мнозина от хората, които ще я прочетат.

 

Вярвам, че това е свещен духовен материал. Сега разбирам и виждам, че същото се отнася за цялата трилогия и че тези книги ще бъдат четени и изучавани десетилетия наред, дори и цели поколения, може би цели векове. Защото в нейната цялост трилогията обхваща удивителен обем от теми, като се започне от това как да имаме пълноценни взаимоотношения с хората и се стигне до естеството на върховната реалност и космологията на вселената. Тук се включват наблюдения върху живота, смъртта, любовта, брака, секса, родителската отговорност, здравето, образованието, икономиката, политиката, духовността, религията, работата като житейски път и как правилно да печелим парите си, физиката, времето, обществените нрави и обичаи, процесът на творчество, нашата връзка с Бога, екологията, престъпността и наказанието й, живота във високоразвитите общества на Космоса, доброто и злото, културните митове и културната етика, душата, духовните партньори, същността на истинската любов и пътят към величественото проявление на онази част от нас самите, която познава божественото като наше естествено наследство.

 

Моля се всички вие да имате полза от тази работа.

 

Бъдете благословени!

 

Нийл Доналд Уолш

Ашланд, щата Орегон

 септември 1998

 

 

 

1

 

 

Днес е неделя на Възкресение 1994 година и аз съм тук с писалка в ръка, както ми се каза. В очакване съм на Бога. Той обеща да се появи, както стори това миналите две Възкресения, за да започнем поредния си едногодишен разговор - третия и последен засега.

 

Този процес - това необичайно общуване - започна през 1992 година. То ще завърши на Възкресение 1995. Три години, три книги. Първата се занимаваше преди всичко с лични въпроси -с нашите любовни отношения, с това как да намерим най-подходящата за себе си работа, как да се справим с могъщите енергии на парите, любовта, секса и Бога; и как да ги интегрираме в нашия ежедневен живот. Втората част разгърна по-нашироко тези теми и продължи по-нататък с основни геополитически проблеми - същността на властта, как да се създаде един свят без война, основа за единно интернационално общество. Настоящата трета, финална част на трилогията ще се съсредоточи, както ми е казано, върху по-широки въпроси, пред които е изправен човекът. Тя разгръща представи, свързани с други сфери и измерения и с това как всичко е сложно преплетено, за да се съвмести в единство и цялостност.

 

Последователността е следната:

 

Индивидуални истини, Глобални истини, Универсални истини

 

Също както беше и при първите два ръкописа, нямам представа накъде ще ни изведе настоящият труд. Процесът е много прост. Вземам писалка и хартия, задавам въпрос - и виждам какви мисли ще изплуват в съзнанието ми. Ако нищо не идва, ако не ми се дадат никакви думи, аз оставям всичко до следващия ден. Целият процес по написване на първата книга ми отне една година, а написването на втората беше малко по-дълго от година. (Настоящата книга е все още в процес на писане.)

 

Очаквам, че тази книга ще бъде най-важна от всичките.

 

За първи път, откакто започна този процес, аз имам чувството, че зная напълно какво правя. Изминаха два месеца, откакто написах тези първи четири-пет параграфа. Два месеца изминаха от Възкресение, а нищо повече не ми се даде като информация - нищо, освен напълно съзнателното отношение към моя труд.

 

Бях прекарал седмици наред да препрочитам и поправям грешките на набрания текст в ръкописа на първата книга от настоящата трилогия - и тъкмо тази седмица получих последната коригирана версия на първа книга, само за да я върна обратно с четирийсет и три отделни грешки, които трябваше да се поправят. Втората книга междувременно все още в ръкописен вид бе завършена миналата седмица - с двумесечно закъснение от „плана". (Тя трябваше да бъде завършена до Великден 1994 година.) Настоящата книга бе започната в една Великденска неделя, въпреки че втора книга още не бе довършена и събира праха в папка от тогава насам. Сега, когато втора книга е завършена, тази следваща работа крещи за внимание.

 

За първи път от 1992 година, когато започна всичко това, аз чувствам някаква съпротива спрямо този процес, дори известно негодувание. Започвам да се чувствам обвързан от този ангажимент, никога не ми е било приятно да върша нещо, което съм длъжен.

 

Освен това, след като вече съм раздал на някои хора некоригирани копия от първия ръкопис и чух техните отзиви, убеден съм, че и трите книги ще бъдат много четени, ще бъдат задълбочено изследвани и анализирани от гледна точка на теологическите им съответствия и ще бъдат повод за страстни дебати десетилетия напред.

 

По тази причина ми беше много трудно да стигна до тази страница; много трудно ми бе да погледна на тази писалка като на мой приятел - защото макар и да зная, че този материал трябва да се напише, зная също така, че това ме прави открит за най-вулгарни нападки, насмешки, а може би дори и омраза от страна на мнозина, затова, че съм се осмелил да запиша тази информация, и още повече да обявя, че тя идва до мен направо от Бога.

 

Струва ми се, че най-големият ми страх е, че аз ще се окажа най-неподходящият, най-несъответстващият „говорител" на Бога, имайки предвид безкрайната поредица от грешки и неправилни действия, които бележат моя живот и характеризират моето поведение.

 

Онези, които ме познават от миналото - бившите ми съпруги и собствените ми деца - ще бъдат в пълното си право да излязат напред и да отхвърлят всички тези писания, основаващи се на недотам блестящото ми поведение като човек, в най-простите, основни функции на съпруг и баща. Аз жестоко се провалих в това и в други аспекти на живота, свързани с приятелството и почтеността, постоянството и чувството за отговорност.

 

Накратко казано, аз остро съзнавам, че не съм достоен да се представям като Божи човек или вестител на истината, аз съм последният човек, който би могъл да си припише подобна роля, дори да се осмели да я приеме. Несправедливост спрямо истината е да се наема да говоря от нейно име, когато целият ми живот свидетелства за моите слабости.

 

По тези причини, Господи, моля Те, освободи ме от моите задължения като човек, който пише от Твое име и си намери друг, чийто живот го прави достоен за тази чест.

 

Бих искал да довършим онова, което сме започнали - макар че ти по никакъв начин не си длъжен да го сториш, нямаш никакви „задължения" към Мен, нито към когото и да било, макар че, както виждам, натрупал си огромно чувство за вина, благодарение на тази своя представа, че си длъжен.

 

Подведох множество хора, включително и собствените си деца.

 

Всичко, което се е случило през твоя живот, е станало точно така, както е най-добре за теб - и за всички души, свързани с теб - за да израствате точно по начина, по който се нуждаете и желаете да растете.

 

Това е съвършено „измъкване", измислено от всички онези от Новата епоха, на които им се ще да избегнат отговорността за собствените си дела и всякакви неприятни резултати от тях.

 

Аз чувствам, че бях егоист - невероятен егоист - през по-голямата част от живота си вършех онова, което ми харесва, независимо какво причинявам на другите.

 

Няма нищо лошо в това да вършиш каквото ти харесва...

 

Да, но толкова много хора останаха наранени, предадени...

 

Въпросът е само един - какво най-много ти харесва. Както изглежда от думите ти, в настоящия момент ти харесва това да вършиш нещата така, че да причиняваш най-малко или никакви вреди на останалите.

 

Изразяваш се твърде меко.

 

Правя го съзнателно. Ти трябва да се научиш да бъдеш по-внимателен към самия себе си. И да спреш да се осъждаш.

 

Това е много трудно - особено когато останалите са винаги готови да те осъдят. Имам чувството, че ще поставя в неловко положение истината, че ако упорствам, завърша и публикувам тази трилогия, ще се окажа толкова лош изразител на Твоето послание, че ще го дискредитирам.

 

Не можеш да дискредитираш истината. Истината си е истина и тя не може нито да се докаже, нито да се отхвърли. Тя просто е.

 

Красотата и великолепието на Моето послание не може и няма да се влияе от мнението на хората за теб.

 

Всъщност ти си един от най-добрите посланици, защото си изживял живота си по начин, който определяш като не напълно съвършен.

 

Хората ще те чувстват близък, дори ако те осъждат. А ако видят, че си действително искрен, те могат дори да ти простят твоето „безчестно минало".

 

Но ето какво ще ти кажа: докато продължаваш да се тревожиш от онова, което другите мислят за теб, ти си в тяхна власт.

 

Само когато не очакваш одобрение отвън, можеш да бъдеш господар на себе си.

 

Грешката ми е по-скоро за посланието, отколкото за мене самия, безпокои ме това, че самото послание може да бъде опетнено.

 

Ако толкова се грижиш за посланието, тогава просто го запиши. Не се безпокой, че може да се опетни. Посланието ще говори само за себе си.

 

Спомни си какво съм те учил. Не е толкова важно колко добре се възприема едно послание, а колко добре се изпраща. Спомни си и още нещо: ти препредаваш онова, което сам трябва да научиш.

 

Не е необходимо да си постигнал съвършенство, за да говориш за съвършенството.

 

Не е необходимо да си овладял мъдростта, за да говориш за мъдрост.

 

Не е необходимо да си постигнал най-висшето ниво на еволюцията, за да говориш за най-висшите нива на еволюцията.

 

Стреми се само да бъдеш искрен. Стреми се да бъдеш истински. Ако желаеш да премахнеш всички „вреди", които си си представял, че си нанесъл, покажи го с делата си. Направи всичко, което можеш, и след това го остави в миналото.

 

Лесно е да се каже, но е трудно да се постигне. Понякога се чувствам толкова виновен.

 

Вината и страхът са единствените врагове на човека.

 

Вината е важна, тя ни подсказва кога сме постъпили зле.

 

Не съществува такова нещо като „зло". Има само неща, които не са ти полезни; които не изразяват истината за Теб Самия и за това Кой Избираш Да Бъдеш.

 

Вината е чувство, което те обвързва с онова, което не си.

 

Но чувството за вина ти дава възможност да забележиш кога си се отклонил от правия път.

 

Ти говориш за самосъзнание, а не за чувство за вина.

 

Ето какво ще ти кажа: вината е поразата на тази земя - отровата, която унищожава растението.

 

Чрез чувството на вина ти не можеш да се развиваш, а само да се съсипеш и загинеш.

 

Осъзнаване е онова, към което се стремиш. Но осъзнаването не е вина и любовта не е страх. Страхът и вината са единствените твои врагове. Любовта и осъзнаването са единствените твои приятели. Не смесвай едното с другото, защото ще те убие, докато другото ти дава живот.

 

И значи не бива да „се чувствам виновен за нищо"?

 

Никога и за нищо. Каква полза има от чувството за вина? То само те кара да не се обичаш и унищожава единствения ти шанс да обичаш друг човек.

 

И от нищо не бива да се страхувам, така ли?

 

Страхът и предпазливостта са две различни неща. Бъди предпазлив, бъди съзнателен - но не бъди страхлив. Защото страхът само парализира, докато съзнанието мобилизира.

 

Бъди мобилизиран, а не парализиран.

 

Винаги са ме учили да се боя от Бога.

 

Зная. И ти винаги си бил парализиран в своите отношения с Мен оттогава и досега.

 

Едва когато престана да се страхуваш от Мен, ти можа да създадеш някакви смислени взаимоотношения с Мен.

 

Ако мога да ти дам някакъв дар, някаква специална благодат, това ще бъде да ти позволя да Ме откриеш, а то ще означава освобождаване от страха.

 

Благословени са безстрашните, защото те ще познаят Бога.

 

Това означава, че трябва да бъдеш достатъчно безстрашен, за да се освободиш от всичко, което си мислиш, че знаеш за Бог.

 

Трябва да бъдеш достатъчно безстрашен, за да се освободиш от онова, което другите са ти казвали за Бога.

 

Трябва да бъдеш толкова безстрашен, че да се осмелиш да навлезеш в своето собствено преживяване на Бога.

 

И после не трябва да се чувстваш виновен за това. Когато собственият ти опит разрушава онова, което си мислиш, че си знаел за Бога и онова, което всички останали са ти казвали за Него, не бива да се чувстваш виновен.

 

Страхът и вината са единствените врагове на човека.

 

И все пак има хора, които ще кажат, че онова, което предлагаш е договор с дявола; че само дяволът би предложил нещо подобно.

 

Дявол не съществува.

 

И това също би го казал дяволът.

 

Дяволът би казал всичко, което би казал Бог, така ли?

 

Само че по-остроумно.

 

Дяволът е по-остроумен от Бога ли?

 

Може да се определи като по-хитър.

 

И тъй дяволът „заговорничи" като твърди онова, което Бог би казал?

 

Със съвсем „дребно" изкривяване. Само колкото да те отклони от пътя, да те подведе да се заблудиш.

 

Струва ми се, че трябва да поговорим малко за този „дявол".

 

Нали говорихме достатъчно на тази тема в първа книга?

 

Явно не е било достатъчно. А и има хора, които не са прочели първа книга. Нито пък втора.

 

И така, мисля, че е добре да започнем като обобщим някои от истините, които са изложени в първите две книги. Това ще подготви почвата за по-мащабните, универсални истини, които се разглеждат в тази трета книга. И ние отново в самото начало ще стигнем до дявола. Аз искам ти да разбереш по какъв начин и защо такова нещо е било „измислено".

 

Добре. Хубаво. Ти печелиш. Вече съм въвлечен в този диалог, така че той очевидно ще продължи. Но съществува нещо, което хората трябва да знаят сега, когато влизам в този трети разговор: половин година мина откакто написах първите думи, представени тук. Сега е 25 ноември 1994 г., един ден след Деня на благодарността. Отне ми двайсет и пет седмици да стигна дотук; двайсет и пет седмици от Твоите последни думи в горния параграф до моите думи в този параграф. Много неща се случиха през тези двайсет и пет седмици, но това, което не се случи, е, че тази книга не потръгна дори с милиметър напред. Защо бе нужно толкова дълго време?

 

Разбираш ли как можеш да блокираш сам себе си? Виждаш ли как се самоблокираш? Съзнаваш ли по какъв начин можеш да се спреш в пътя си, когато си предприел нещо добро? Ето, точно това правиш през целия си живот.

 

Хей, почакай малко! Не аз забавям цялата тази работа. Та аз не мога нищо да направя - не мога да напиша дори една-едничка дума - ако не се чувствам подтикнат, ако не се чувствам... мразя да използвам тази дума, но мисля, че трябва да бъда Вдъхновен, за да се обърна към тази жълта канцеларска хартия и да ... А вдъхновението е Твоя работа, а не моя.

 

Разбирам. Значи си мислиш, че се бавя Аз, а не ти?

 

Да, струва ми се, че е така.

 

Прекрасни мой приятелю, това толкова много ти подхожда - на теб, както и на другите човеци. Клатиш си краката в продължение на половин година, не правиш нищо за свое добро, всъщност дори го отблъсваш, а след това обвиняваш някой друг или нещо извън себе си, за това, че не си стигнал до никъде. Не виждаш ли в това някаква закономерност?

 

Ами...

 

Ето какво ще ти кажа: Не съществува такова време, когато Аз да не съм с теб, няма такъв миг, когато „да не съм готов".

 

Не съм ли ти казал това?

 

Ами да, но...

 

Аз винаги съм с теб и ще бъда с теб до края на времената.

 

И все пак няма да ти наложа своята воля никога.

 

Аз съм избрал за теб най-висшето ти добро, но повече от всичко друго съм избрал да ти дам свободна воля. А това е най-сигурното мерило за любов.

 

Когато искам за теб онова, което ти искаш за себе си, това означава, че наистина те обичам, когато искам за теб онова, което Аз искам, това означава, че обичам Себе си чрез тебе.

 

По този начин, прилагайки същия критерий, можеш да определиш дали другите те обичат и дали ти обичаш другите, защото любовта никога не избира сама за себе си, а се стреми да направи единствено възможен избора на своя възлюбен.

 

Това изглежда в пряко противоречие с онова, което Ти Самият каза в първа книга за това, че любовта ни най-малко не се интересува от онова, което другият е, върши или има, а се интересува само от това, което Азът е, върши и има.

 

Това води и до някои други въпроси като например... Какво ще кажеш за онзи баща, който крещи на детето си: „Махай се от улицата!" или по-скоро рискува собствения си живот, хвърля се сред шеметното движение, за да спаси детето си? Какво ще кажеш за такъв баща, нима той не обича своето дете? И все пак той му налага собствената си воля. Спомни си, че детето се е намирало на улицата, защото е искало да бъде там.

 

Как ще обясниш тези противоречия?

 

Няма никакво противоречие, но ти не можеш да съзреш хармонията. И няма да разбереш тази божествена доктрина за любовта, докато не разбереш, че Моят най-върховен избор за Мене самия е същият, както е твоят най-върховен избор за самия теб, а това е така, защото ти и Аз сме Едно.

 

Разбираш ли, Божествената Доктрина е също така и Божествена Дихотомия и това е така, защото самият живот е дихотомия - преживяване, при което две очевидно противоречащи си истини могат да съществуват в едно и също пространство по едно и също време.

 

В настоящия случай явно противоречивите истини са, че ти и Аз сме разделени и че ти и Аз сме едно. Същото видимо противоречие се проявява по отношение на теб и на всички останали.

 

Продължавам да твърдя онова, което казах и в първа книга: най-голямата грешка, която правят хората в човешките взаимоотношения, е, че се грижат за това какво прави другият, какво желае, какво е или какво има. Грижете се само за истинския си Аз. Какво този Аз представлява или има, какво Желае висшият Аз, какво избира, от какво се нуждае? Кой е върховният избор на Аза?

 

Държа също и на още едно твърдение, което изразих в първа книга: най-върховният избор на Аза се превръща в най-върховния избор, който той прави в полза на някой друг, защото Азът съзнава, че няма други.

 

Следователно грешката ти не е, че си предпочел да следваш онова, което е най-добро за теб, а по-скоро в това, че не знаеш кое е най-доброто. Това произтича от факта, че не знаеш Кой Е Истинският Ти Аз, а още по-малко пък кой се стремиш да бъдеш.

 

Не Те разбирам.

 

Добре, ще ти дам един пример. Ако се стремиш да спечелиш Индианополис 500, може би най-доброто за теб ще бъде да караш със 150 мили в час, но ако се стремиш да стигнеш безпрепятствено до магазина, може би такава скорост не е най-добрата.

 

С други думи, Ти твърдиш, че всичко зависи от контекста?

 

Да. Целият живот зависи от контекста. Онова, което е „най-доброто", зависи от това Кой Си и Кой Се Стремиш да Бъдеш. Не можеш разумно да избереш най-доброто за себе си, ако преди това разумно не си решил Кой Си и Какво Си.

 

Аз като Бог зная какво се стремя да бъда, следователно зная какво е „най-доброто" за Мен.

 

И какво е то? Кажи ми какво е „най-доброто" за Бога? То  изглежда доста интересно...

 

Най-доброто за Мен е да ти дам онова, което ти си решил, че е най-доброто за теб. Защото Аз се опитвам да бъда проявление на Моето Аз, а това Аз съм чрез теб.

 

Разбираш ли какво искам да ти кажа?

 

Да. Колкото и да не Ти се вярва, всъщност Те разбирам.

 

Това е добре. А сега ще ти кажа нещо, което ще ти бъде трудно да повярваш.

 

Аз ти давам винаги онова, което е най-добро за тебе, макар че, признавам, ти не винаги знаеш това.

 

Тази загадка може би малко започва да се изяснява сега, когато ти започваш да разбираш към какво се стремя.

 

Аз съм Богът.

Аз съм Богинята.

Аз съм Върховното Същество. Всичко във Всичко. Началото и Краят. Алфата и Омегата.

 

Аз съм Сумата и Субстанцията. Въпросът и Отговорът. Възходът и Падението. Ляво и Дясно, Тук и Сега, Преди и След.

 

Аз съм Светлината и Аз съм Мракът, който създава Светлината и я прави възможна. Аз съм Доброто Без Край и „Лошото", което прави „Доброто" добро. Аз съм всичко - Всичко във Всичко, и не мога да изпитам и преживея частица от Своето Аз, без да изпитам и преживея Цялото Свое Аз.

 

И тъкмо това за Мен ти не разбираш. Искаш да направиш от Мен едно, а не друго. Висшето, но не и низшето, доброто, но не и злото. Ала отхвърляйки половината от Мен, ти отхвърляш половината от Себе си. А по този начин никога не можеш да бъдеш Своя Истински Аз.

 

Аз съм величавото всичко - онова, към което се стремя, е да позная Себе си чрез опита. А това Аз постигам чрез теб и чрез всичко друго, което съществува, и Аз преживявам Себе си в цялото си великолепие посредством изборите, които правя, защото всеки избор е себесътворяване. Всеки избор е самоопределение. Всеки избор представлява Мен - тоест представя Ме - Такъв, Какъвто Съм избрал да Бъда сега.

 

Но Аз не мога да избера да бъда величествен, ако няма между какво да избирам. Някаква част от Мен трябва да е по-малко величествена, за да мога да избера онази част от Мен, която наистина носи величие.

 

По същия начин е и с теб. Аз съм Бог. Актът на сътворяването на самия себе си. Същото е и с теб.

 

Това е, за което копнее твоята душа. Това е, което духът ти жадува.

 

Ако ти попреча да имаш онова, което си избрал, Аз бих попречил на себе си да имам онова, което Аз съм избрал.

 

Защото най-голямото ми желание е да преживея Себе си Такъв, Какъвто Съм. И както внимателно и много подробно ти обясних в първа книга, Аз мога да осъществя това само в пространството на Онова, което Не Съм.

 

И така Аз внимателно съм сътворил онова, което не съм, за да мога да преживея онова, което съм.

 

И все пак Аз съм всичко, което сътворявам - и следователно Аз съм онова, което не съм.

 

Но как е възможно някой да бъде онова, което не е?

 

Лесно. Ти го правиш през цялото време. Само наблюдавай своето поведение.

 

Постарай се да разбереш това. Няма нищо, което Аз да не Съм. Следователно Аз Съм Онова, което Съм, и Аз Съм Онова, което Не Съм.

 

В ТОВА Е БОЖЕСТВЕНАТА ДИХОТОМИЯ.

 

Това е Божествената Мистерия, която досега само най-висшите умове са могли да разберат. Сега Аз я разкрих по такъв начин, че повече хора да бъдат в състояние да я проумеят.

 

Това беше посланието на първа книга и тази основна истина трябва да разбереш - трябва дълбоко да познаеш - ако искаш да разбереш и да познаеш още по-върховните истини, които предстоят да се разкрият в трета книга.

 

Нека сега да разкрия една от тези върховни истини, защото в нея се състои отговорът на втората страна на твоя въпрос.

 

Надявах се да се върнем към тази част на въпроса ми. Какво ще кажеш за любовта на онзи родител, който прави за детето си онова, което е най-добро за него, дори и когато трябва за целта да наруши собствената воля на детето! Или може би родителят проявява най-истинска любов, когато остави детето си да си играе сред уличното движение?

 

Чудесен въпрос. Това е въпрос, който всеки родител задава под една или друга форма, откакто родители съществуват. Отговорът за теб като родител е такъв, какъвто е за Мен като Бог.

 

И какъв е този отговор?

 

Търпение, сине мой, търпение. „Блаженство постига онзи, който може да го дочака". Никога ли не си чувал това?

 

Да, баща ми много често ми го повтаряше и аз мразех тази пословица.

 

Разбирам. Но проявявай търпимост към себе си. Особено когато изборът ти не ти донася онова, което ти се струва, че искаш. Да вземем например отговора на втората част на въпроса ти.

 

Твърдиш, че искаш да знаеш отговора, ала не го избираш. Знаеш, че не си готов да избереш този отговор и затова нямаш чувството, че ти е даден. В действителност, ти знаеш отговора и си го знаел през цялото време, просто не го избираш. Избираш да вярваш, че не знаеш този отговор и по този начин не го знаеш.

 

Да. За това Ти също говори в първа книга, аз притежавам всичко, което съм избрал в този момент - включително и пълно разбиране за Бога - но няма да го почувствам, докато не позная, че наистина това е така.

 

Именно. Формулира го съвършено.

 

Но как мога да позная, че разбирам Бога, ако не съм преживял това разбиране? Как мога да познавам нещо, което не съм преживял? Не беше ли казал един голям мислител: „Всяко познание е преживяване"?

 

Не е бил прав.

 

Познанието не следва преживяването - то го предхожда.

 

Половината свят мисли, че е обратното.

 

И според теб аз зная отговора на втората част от моя въпрос, само че не зная, че го зная?

 

Точно така.

 

Но щом не зная, че го зная, значи не го зная.

 

Да. В това е парадоксът.

 

Не го разбирам... А може би го разбирам.

 

Наистина.

 

И така, как да стигна до това „да зная, че зная" нещо, ако „не зная, че го зная"?

 

„Да знаеш, че знаеш, означава да се държиш така, сякаш знаеш".

 

Мисля, че спомена нещо подобно в първата книга.

 

Да. Мисля, че е добре да започнем като преповторим онова, което знаем отпреди, и ти „съвсем случайно" задаваш точно тези въпроси, които ми позволяват да обобщя в началото на тази книга информацията, която разгледахме в по-големи подробности в предходния материал.

 

В първа книга говорихме за парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш и за това, че хората обикновено я разбират в обратен ред.

 

Повечето хора вярват, че ако имат „нещо" (време, пари любов - каквото и да е), тогава ще могат най-сетне да „направят" нещо (да напишат книга, да се заемат със своето хоби, да отидат на почивка, да си купят къща, да започнат връзка с някого), което ще им позволи „да бъдат" нещо (доволни, в мир със себе си или влюбени).

 

В действителност те възприемат парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш в обратен ред.

 

Във Вселената реално (за разлика от това, което си мислиш) „да имаш" не  води до това „да бъдеш", а нещата вървят обратно.

 

Първо ти трябва „да бъдеш" онова, което наричаш „щастлив" (или „знаещ", или „мъдър", или „съпричастен", или какъвто и да е) и тогава можеш да започнеш „да вършиш" нещата от състоянието на своето битие - и скоро откриваш, че онова, което вършиш, ти носи нещата, които винаги си искал да „имаш".

 

Начинът да задвижиш този творчески процес (а това е именно процес на сътворяване) е да разбереш какво желаеш да „имаш", да се запиташ „какъв ще бъдеш", ако го „имаш" и тогава направо да се пренесеш в това състояние - да бъдеш такъв.

 

По този начин ще започнеш да прилагаш на практика парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш - всъщност ще започнеш да я прилагаш по правилния начин - и ще работиш съвместно, а не противоположно на творческата сила на вселената.

 

Ето един сбит начин, по-който може да се изрази този принцип:

 

В живота не се налага да вършиш нищо. Всичко е въпрос на това да бъдеш.

 

Това е едно от трите послания, на които ще се спра отново в края на този диалог. Ще завърша книгата с него.

 

Засега ще ти дам един пример: представи си човек, който мисли, че ако има малко повече време, малко повече пари или малко повече любов, ще бъде наистина щастлив.

 

Той не разбира каква е същинската връзка между „това, че не е достатъчно щастлив" в този момент и това, че няма време, пари или любовта, която желае.

 

Точно така. От друга страна, човек, който „бива" щастлив, изглежда така, сякаш има време да свърши всичко, което е важно за него, сякаш притежава всички необходими му средства и има любов, достатъчна за целия му живот.

 

Той намира всичко, от което се нуждае, за да „бъде" щастлив, Като „бъде щастлив" от самото начало!

 

Точно така. Когато предварително си решил какво избираш да бъдеш, това те кара да го преживееш.

 

„Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът".

 

Точно така. Щастието е състояние на съзнанието. И както всички състояния на съзнанието, то се пресътворява във физическа форма.

 

Но как би могъл „да бъдеш" щастлив или да „бъдеш" онова, към което се стремиш - да успяваш или да бъдеш обичан, ако нямаш онова, от което се нуждаеш, за „да бъдеш" такъв?

 

Действай, сякаш че си го постигнал, действай, сякаш че го имаш и по този начин ще го привлечеш към себе си.

 

Значи, ако се проявяваш такъв, какъвто искаш да бъдеш, ти ставаш такъв.

 

С други думи: „Симулирай, докато постигнеш!".

 

Да, нещо такова. Но, когато бъдеш нещо наистина, не можеш да го „симулираш". Действията ти трябва да бъдат искрени.

 

Всичко прави искрено, защото в противен случай няма да има полза от действията ти.

 

Това е така, не защото Аз няма да те „възнаградя". Бог не „възнаграждава", нито „наказва", както знаеш. Но Естественият закон изисква тялото, съзнанието и духът да бъдат единни в мисъл, слово и действие, за да се осъществи процесът на творчество.

 

Не можеш да излъжеш собственото си съзнание. Ако си неискрен, съзнанието ти го знае и толкова. Просто прекъсваш всеки шанс съзнанието ти да ти помогне в творческия процес.

 

Ти, разбира се, можеш да правиш неща без участие на съзнанието - макар и да е доста по-трудно. Можеш например да накараш тялото да прави нещо, в което съзнанието не е убедено, и ако тялото ти го прави достатъчно дълго, съзнанието ти просто ще се откаже от своята предишна мисъл по отношение на него и ще създаде Нова мисъл. След като веднъж си създал Нова мисъл за нещо, ти лесно можеш да го превърнеш в траен аспект на своето битие, а не в нещо, което временно осъществяваш.

 

Това прави нещата трудни, но дори и в такива случаи действията ти трябва да бъдат искрени. Защото, за разлика от начина, по който можеш да действаш спрямо хората, ти не можеш да манипулираш вселената.

 

Тъй че в това отношение съществува много фин баланс. Тялото извършва нещо, в което съзнанието не е убедено, но съзнанието трябва да добави един процент искреност към действието на тялото, за да може то да се осъществи.

 

Как е възможно съзнанието да внесе искреност в нещо, в което „не вярва" и което се извършва от тялото?

 

Като отстрани егоистичния елемент на личната печалба.

 

Но ...

 

Съзнанието може да не вярва искрено, че действията на тялото ще ти донесат онова, което си избрал, но за него е напълно ясно, че Бог ще даде добро чрез теб на някой друг.

 

Затова винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг.

 

Може ли да повториш отново това?

 

Разбира се.

 

Винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг. Ако избираш да бъдеш щастлив, направи така, че друг да бъде щастлив. Ако избираш да имаш благоденствие, помогни и на друг да има благоденствие.

 

Ако избираш да има повече любов в твоя живот, направи така, че и другите да имат повече любов в техния.

 

Прави това искрено - не защото се стремиш към лични придобивки, а защото искаш наистина другият да притежава това - и тогава всичко, което даваш ще потече към теб.

 

Но защо е така? Как функционира този принцип?

 

Самият акт на даването на нещо те кара за преживееш факта, че го имаш, за да можеш да го дадеш. Тъй като не можеш да дадеш нещо, което нямаш в момента, твоето съзнание стига до един нов извод, до една Нова Мисъл по отношение на теб самия, а именно, че сигурно притежаваш това, за да можеш да го дадеш.

 

В такъв случай Новата Мисъл се превръща в твоя опитност. Ти започваш да „бъдеш" именно това, а веднъж започнеш ли да „бъдеш" дадено нещо, ти вече си задействал механизма на най-могъщата творческа машина във Вселената - твоето Божествено Аз. Ти сътворяваш онова, което си превърнал в свое битие.

 

И кръгът се затваря. Ти ще сътворяваш все повече и повече от тази същност в своя живот и това ще се проявява във физическата ти опитност.

 

Това е най-великата тайна на живота. Именно за това бяха написани първа и втора книга, за да ти разкрия тази тайна. Тя е цялата там, разкрита в най-големи подробности.

 

Обясни, моля Те, защо искреността е толкова важна, когато даваш на друг това, което си избрал самият ти да имаш?

 

Когато даваш на друг лицемерно, като манипулация с цел самият ти да получиш, твоето съзнание знае това. По този начин ти сам му изпращаш сигнал, че не притежаваш това нещо. И тъй като вселената не е нищо друго освен една голяма копирна машина, възпроизвеждаща твоите мисли във физическа форма, тъкмо това и ще преживееш като опитност. С други думи, ще продължиш да изпитваш липсата на това нещо, независимо какво правиш.

 

Нещо повече, човекът, на когото се опитваш да дадеш, ще изпита същото. Той ще разбере, че ти по-скоро се стремиш да получиш нещо и че ти нищо не му предлагаш и нямаш какво да му предложиш и твоето даване ще бъде празен жест, видян в цялата му празна егоистичност, от която е породен.

 

По този начин ти ще отблъснеш точно онова, което се опитваш да привлечеш.

 

А когато даваш на някого с чисто сърце - защото виждаш, че той се нуждае от нещо, желае го и трябва да го има - тогава ще откриеш, че ти го имаш и можеш да го дадеш. А това е голямо откритие.

 

Това е точно така! Нещата действително се развиват точно по този начин! Спомням си какво се случи веднъж, когато в живота ми нещата не вървяха много добре. Бях се хванал за главата и все мислех, че парите ми са се свършили, имам още малко храна и не зная кога ще мога да се нахраня като хората и дали ще успея да си платя наема. Същата тази вечер зърнах една млада двойка на автобусната спирка. Бях излязъл да взема някаква пратка и видях тези младежи, почти деца, сгушени на пейката, постлали си палтата вместо одеяло.

 

Видях ги и изпитах дълбока симпатия и съпричастие към тях, спомних си как, когато бях млад, почти като деца, с моите приятелки се скитахме по улиците и нямахме къде да отидем също като тези двама младежи. Приближих до тях и ги попитах, дали ще им бъде приятно да дойдат с мен в моя дом, да поседим край огъня, да пийнем малко горещ шоколад, може би после да  разпънем дивана и спокойно да си починат. Те ме погледнаха с  ококорени очи, както гледат децата сутрин на Коледа.

 

Отидохме в къщи и аз им приготвих вечеря. И тримата тази вечер се нахранихме по-добре, отколкото аз се бях хранил от известно време насам. Оказа се, че съм имал храна, хладилникът беше пълен, аз просто протегнах ръка и извадих всичко, което имаше там. Приготвих вечеря с каквото имаше и тя се оказа страхотна. Помня, че си мислех откъде ли се бе намерила цялата тази храна.

 

На другата сутрин аз дори направих закуска на младежите и ги изпроводих по пътя им. Когато ги изпращах на автобусната спирка, бръкнах в джоба си и им дадох една двайсетдоларова банкнота. „Може да ви потрябва", - казах аз, прегърнах ги и се сборувах с тях. Още същия ден започнах по-леко да приемам ситуацията, в която се намирах. Не ме беше грижа за нищо през цялата седмица. И това преживяване, което запомних завинаги, предизвика дълбока промяна в моите възгледи и разбирания за живота.

 

От онзи момент нататък нещата ми тръгнаха по-добре и сега, когато гледам лицето си тази сутрин, забелязвам нещо много Важно - все още съм тук.

 

Красива е тази история и ти си напълно прав. Точно по този начин стават нещата. Тъй че, когато се нуждаеш от нещо, отдай го. Тогава ти няма повече да се „нуждаеш" от него. Веднага ще преживееш факта, че го „имаш". Оттам нататък всичко ще бъде въпрос на степени. Психологически на теб ще ти бъде по-лесно да добавяш все повече, отколкото да сътворяваш нещо от нищо.

 

Чувствам, че узнах нещо с особена дълбочина. Можеш ли сега да го свържеш с втората част на моя въпрос. Има ли някаква връзка тук?

 

Аз твърдя, че ти вече знаеш отговора на този въпрос. В момента живееш с мисълта, че не знаеш този отговор, че ако го знаеше, щеше да бъдеш мъдър. Затова се обръщаш към Мен да получиш мъдрост. И все пак, казвам ти, бъди мъдростта и ще я имаш. А какъв е най-прекия път към това „да бъдеш мъдростта"? Помогни на друг да бъде мъдър.

 

Избираш ли да знаеш отговора на този въпрос? Дай този отговор на друг.

 

И тава, Аз ще ти задам този въпрос. Ще се направя, че „не зная", а ти ще ми дадеш отговора.

 

Може ли да се каже, че един родител, който насила издърпва детето си от уличното движение, проявява към него искрена любов, ако искрена любов означава да желаеш за другия точно това, което той желае за себе си?

 

Не зная.

 

Добре. Зная, че не знаеш. Но ако си помислиш, че знаеш, какъв щеше да бъде твоят отговор?

 

Ами бих казал, че родителят всъщност желае за детето същото, което и самото дете - желае то да бъде живо. Бих казал, че детето не желае да умира, а просто не знае, че като се лута сред уличното движение може да му се случи точно това. Така че, когато хукне да издърпа детето си от улицата, родителят не лишава детето от собствена воля - той просто се съобразява с истинския избор на своето дете, с неговото най-дълбоко желание.

 

Това би бил един много добър отговор.

 

Ако това е истина, тогава Ти като Бог би трябвало да правиш само това да ни предпазваш да не се нараняваме, защото невъзможно е най-дълбокото ни желание да е непрекъснато да си вредим. Ала ние действително непрекъснато си вредим, а Ти стоиш отстрани и ни наблюдаваш.

 

Аз винаги съм в съприкосновение с вашите най-дълбоки желания и винаги ви давам онова, което желаете. Дори когато то е нещо, което ще ви причини смърт, ако такова е най-дълбокото ви желание, това и получавате - преживявате „умиране".

 

Аз никога, по никакъв начин не преча на осъществяването на вашите съкровени желания.

 

Нима искаш да кажеш, че когато нанасяме вреда на себе си, това става по наше желание? По наше съкровено желание!

 

Вие не можете да нанесете „вреда" на себе си. Няма нищо, което да може да бъде вредно за вас. „Вредата" е субективна реакция, а не обективно явление. Вие можете да изберете да преживеете „вреда" за себе си при някаква среща или явление, но това е изцяло по ваше собствено решение. Имайки предвид тази истина, отговорът на въпроса ти е: Да, когато „навредите" на себе си, правите го, защото така сте поискали. Но аз говоря за едно много високо езотерично ниво, а твоят въпрос не „произтича оттам". В смисъла, в който ти го задаваш, в смисъла на съзнателен избор, Аз бих отговорил: Не, всеки път когато правите нещо, което наврежда на вас самите, то не е, защото го „желаете".

 

Детето, което е ударено от кола, защото е скитало по улицата, не е „желаело" (не се е стремило, не е избрало съзнателно) да бъде ударено от кола.

 

Мъжът, който все се жени за един тип жена - жена, която е крайно неподходяща за него, макар и да приема различни образи - не „желае" (не се стреми, не избира съзнателно) непрекъснато да създава неуспешни бракове.

 

Човек, който е ударил с чук палеца си, не може да се каже, че е „желаел" да преживее нещо такова. Това не е било нещо, към което той се стреми, не го е избрал съзнателно. И все пак, всички обективни явления са по някакъв подсъзнателен начин привлечени от теб самия; всички явления са създадени от теб несъзнавано; всеки човек, място или събитие в твоя живот е извикано от теб самия - то е сътворено от твоя Аз, ако щеш - за да създаде точните и съвършени условия, съвършената възможност да преживееш следващото нещо, което желаеш да преживееш в процеса на своята еволюция.

 

Нищо не може да се случи, повтарям ти, нищо, ако то не ти дава съвършено точната възможност да изцелиш, сътвориш или преживееш нещо, което желаеш да изцелиш, сътвориш или преживееш, за да бъдеш Истинският си Аз.

 

А Кой е моят Истински Аз?

 

Този, който избираш да бъдеш. Аспектът на Божественото, Който желаеш да въплътиш в битие - това е Истинският ти Аз. То може да се промени във всеки даден момент. И наистина се променя всеки миг. И все пак, ако желаеш животът ти да се успокои, ако не искаш непрестанно да имаш противоречиви и различни опитности, има начин да постигнеш това. Просто спри да променяш своето съзнание за Истинския си Аз и за Аза, който Избираш Да Бъдеш.

 

Лесно е да се каже, но трудно да се направи!

 

Аз разбирам, че ти вземаш тези решения на много различни нива. Детето, което решава да изскочи на улицата и да играе сред движението на колите, не е избрало да умре, то е направило редица други избори, но смъртта не е един от тях. Майката знае това.

 

Проблемът в случая не е, че то е избрало да умре, а че то е направило редица избори, които могат да доведат до най-различни резултати, включително и до неговата смърт. Този факт на него самото не му е съвсем ясен, той му е неизвестен. Липсата на информация пречи на детето да направи ясен и по-добър избор.

 

И така, както виждаш, ти анализира проблема с избора на детето съвършено.

 

И Аз като Бог никога няма да попреча на твоя избор, но винаги ще зная какъв е той.

 

Следователно, ти можеш спокойно да приемеш, че ако нещо ти се случва, то е съвършено в своето случване - защото нищо не може да избегне съвършенството на Божия свят. Планът на твоя живот - хората, местата и събитията в него, са сътворени съвършено от съвършения Творец на самото съвършенство - от теб. И от Мен... чрез теб и в теб.

 

И така, Ние можем да работим заедно в този съвместен творчески процес, съзнателно или несъзнателно. Ти можеш да преминеш своя живот като го осъзнаваш или не. Ти можеш да вървиш по своята пътека, спейки или в будно състояние. Изборът е твой.

 

Почакай, можеш ли да се върнеш към този момент, в който говореше, че ние вземаме решения на много различни нива? Каза, ако искам животът ми да се успокои, ще трябва да спра да изменям съзнанието си за това кой съм и кой искам да бъда. Като аз отвърнах, че това няма да е лесно, ти изрази наблюдението, че всички ние правим избор на много различни нива. Можеш ли по-подробно да обясниш какво означава, че правим избор в много различни нива? Какво предполага това?

 

Ако всичко беше такова, каквото душата ти желае, нещата щяха да бъдат съвсем прости. Ако се вслушваше само в онази част от теб, която е чист дух, всички твои решения щяха да бъдат лесни. Резултатът от всички тях щеше да бъде щастлив. Това е така, защото...

 

...изборът, който прави духът, е най-висшият избор. Не е необходимо той да се основава на предположения. Не е нужно да бъде анализиран и оценяван. Този избор - изборът на духа, трябва само да се следва. Да се действа въз основа на него.

 

Ала ти не си само дух. Ти си Триединно Същество, което се състои от тяло, съзнание и дух. В това е едновременно величието и чудото на твоята същност. Защото често ти вземаш решения и правиш избор едновременно и на трите нива - и те по такъв начин не съвпадат винаги.

 

Никак не е необичайно тялото ти да иска едно, докато съзнанието ти се стреми към друго, а духът ти желае нещо трето. Това особено се отнася за децата, които често не са достатъчно зрели, за да разграничат онова, което е удоволствие за тялото, от онова, което е смислено за съзнанието - а още по-малко пък, което е съзвучно с душата. Тъй че детето изведнъж се оказва на улицата. И ето че Аз като Бог осъзнавам всички избори, които правиш - дори и онези, които си направил несъзнателно. Аз никога не бих се изправил срещу тях, напротив, Моята работа е да гарантирам осъществяването на всички твои избори. (В действителност ти сам ги гарантираш на самия Себе Си. Онова, което правя Аз, е, че съм създал система, която да ти дава възможност да гарантираш осъществяването на своите избори. Тази система се нарича процес на творчество и тя бе подробно обяснена в първа книга.

 

Когато изборите ти са противоречиви, когато тялото, съзнанието и духът не действат като едно цяло, процесът на творчество се осъществява на всички нива като води до смесени резултати. Ако, от друга страна, твоето същество е в хармония и твоите избори са единни, могат да се случат удивителни неща.

 

Вашите младежи имат един израз - „всички заедно в кюпа", който може да се използва, за да се опише това единно състояние на битието.

 

Съществуват освен това и нива в рамките на нивата по отношение на вземането на решения. Това е особено вярно за нивата на съзнанието.

 

Вашето съзнание може да взема решения и да прави избор на едно от трите вътрешни нива: логика, интуиция, чувство - а понякога едновременно и на трите нива - създавайки възможности за още по-големи вътрешни противоречия.

 

А вътре в едно от тези нива - нивото на чувствата -съществуват пет други нива - това са петте естествени чувства: скръб, гняв, завист, страх и любов.

 

А вътре в рамките на тези нива също съществуват две трайни нива: любов и страх.

 

Петте естествени чувства съдържат любовта и страха, а в същото време любовта и страхът са основата на всички чувства. Останалите три от петте естествени чувства са продължение на тези две.

 

В крайна сметка всички мисли са породени или от любов, или от страх. Това е основната полярност. Това е първичният дуализъм. Всичко в края на краищата се свежда до тези две чувства. Всички чувства, идеи, концепции и решения, избори и действия се основават на тези две основни чувства.

 

И в края на краищата съществува реално само едно.

 

Любовта.

 

В действителност любовта е всичко, което съществува. Дори и страхът е продължение на любовта и когато се използва активно, е проявление на любов.

 

Нима страхът може да бъде проявление на любов!

 

На най-висше ниво - да. Всичко е проявление на любов, когато е израз на най-висшата си форма.

 

Онзи, който спасява детето си като го издърпва изсред уличното движение, страх ли проявява или любов?

 

Ами предполагам, че и двете. Страх за живота на детето любов, Която е достатъчна, за да рискува собствения си Живот, за да спаси това дете.

 

Точно така. И ето, виждаме, че страхът в най-върховните му форми се оказва любов... Е любов... която се проявява в страха.

 

По същия начин, движейки се по скалата на естествените чувства: скръбта, гневът и завистта също са форми на страх, който на свой ред е някаква форма на любов.

 

Едно нещо води до друго. Разбираш ли?

 

Проблемът възниква тогава, когато някое от петте естествени чувства бъде изкривено, тогава те стават гротескни и не могат да се разпознаят като продължения на любовта, а още по-малко на Бога, който е онова, което е Абсолютната Любов.

 

Чувал съм за тези пет естествени чувства и преди от моята прекрасна колегиална работа с д-р Елизабет Кюблър-Рос. От нея научих за тях.

 

Да, наистина. Именно Аз я вдъхнових да учи хората на това.

 

С други думи, винаги когато човек прави някакъв избор, той е продиктуван от нивото, на което се прави, от съответната дълбочина, от която произтича.

 

Да, така е.

 

Кажи ми, моля Те, отново, защото съм забравил много от онова, на което учеше Елизабет - кажи ми всичко за тези пет естествени чувства.

 

Тъгата е естествено чувство. Тя е онази част в теб, която ти позволява да се сбогуваш, когато не ти се ще да се сбогуваш, да изразиш - да изтласкаш или проявиш онази мъка, която изпитваш при всеки вид загуба. Това може да бъде загуба на любим човек или загуба на контактните ти лещи.

 

Когато имаш възможност да изразиш своята тъга, ти се освобождаваш от нея. Децата, на които се позволява да бъдат тъжни, изпитват едно здраво чувство по отношение на тъгата след като станат възрастни и обикновено успяват бързо да се справят със скърбите си.

 

Децата, на които се казва „хайде, хайде не плачи", обикновено като възрастни не си позволяват да плачат, в края на краищата нали винаги им е казвано, че не трябва да правят това в живота. И така, те потискат своята скръб.

 

Тъга, която постоянно бива потискана, се превръща в хронична депресия - едно противоестествено чувство. Хората са убивали поради хронична депресия, войни са водени, народи са падали под робство.

 

Гневът е естествено чувство. Той е средството, което ти позволява да кажеш „Не, благодаря". Не е задължително той да бъде оскърбителен и в никакъв случай да вреди на друг човек. Когато на децата се позволява да дават израз на своя гняв, те развиват здравословно отношение към него в своите зрели години и обикновено успяват да го преодоляват много лесно. Децата, които са накарани да почувстват, че в гнева им има нещо лошо - че не трябва да дават израз на своя гняв и фактически не трябва да изпитват гняв - на тях ще им бъде трудно да се справят с гнева в зрелите си години.

 

Гняв, който постоянно се потиска, се превръща в ярост, което е съвсем противоестествено чувство.

 

Хората са убивали поради своята ярост, войни са се водели, народи са се проваляли, нации са се разбивали.

 

Завистта е естествено чувство. Това е чувството, което кара едно петгодишно дете да се стреми да достигне дръжката на вратата, защото сестра му го може или да кара колело. Завистта е естественото чувство, което те кара да искаш да опиташ отново, да опиташ по-упорито; да продължиш да се стремиш, докато успееш. Много здравословно е да изпитваш завист и съвсем естествено. Когато се позволи на децата да дават израз на своята завист, те си създават здравословно отношение към нея в зрелите си години и обикновено успяват да я преодолеят много бързо.

 

Деца, на които е внушавано, че завистта е нещо лошо, че не бива да й дават израз и фактически, че не бива да изпитват завист - на тях им е трудно да се справят със своята завист в зрелите си години.

 

Завист, която непрестанно бива потискана, се превръща в ревност, която е противоестествено чувство.

 

Хората са убивали поради ревност, войни са се водели, народи са се проваляли.

 

Страхът е естествено чувство. Всички новородени идват на този свят с два страха: страха да не паднат и страха от много силен шум. Останалите страхове са усвоени реакции, които са предизвикани от околната среда, в която е поставено детето, и които детето е усвоило от родителите си. Смисълът на естествения страх е да изгради у човека известна предпазливост. Предпазливостта е средство, което пази живота на тялото, тя е последица от любовта - любовта към Аза.

 

Децата, които са научени, че страхът не е нещо добро, че не бива да проявяват страх и фактически не бива да го изпитват - трудно ще успеят да се справят със страха в зрелите си години.

 

Страх, който постоянно се потиска, се превръща в паника, която е противоестествено чувство.

 

Хората са убивали поради паниката си, войни са се водели, народи са се проваляли.

 

Любовта е естествено чувство. Когато се позволи на детето да дава израз и да получава любов нормално и естествено, без ограничения и безусловно, без забрани и притеснения, то не се нуждае от нищо повече, защото радостта от изразяваната и получавана любов е достатъчна сама по себе си. Ала любов, която не е безусловна, която е ограничена, изопачена от наложени правила, ритуали и забрани, която е контролирана, манипулирана и потискана, се превръща в нещо неестествено.

 

Деца, които са накарани да почувстват, че естествената им любов не е нещо добро, че не бива да й дават израз и фактически не трябва да я преживяват, трудно ще успеят да се справят с любовта като възрастни.

 

Любов, която бива постоянно потискана, се превръща в стремеж да властваш над чувствата на другия, което е много противоестествено.

 

Хората са убивали поради това чувство за власт, войни са се водели, народи са се проваляли.

 

И така, естествените чувства, когато биват потискани, предизвикват противоестествени реакции и отклици. А повечето естествени чувства биват потиснати у мнозинството от хората. А всъщност тези чувства са ваши приятели. Те са ваш дар. Те са божествените оръдия, чрез които да изваете своя опит.

 

Вие сте получили тези средства при самото си раждане. Те са ви дадени, за да ви помогнат да се приспособите към живота.

 

Защо става така, че тези естествени чувства биват потиснати у повечето хора?

 

Защото така са научени, да ги потискат. Казали са им, че така трябва.

 

Кой ги е научил на това?

 

Техните родители. Онези, които са ги възпитали.

 

Но защо! Защо е трябвало да правят това?

 

Защото те на свой ред са били научени така от своите родители, които пък от своите.

 

Да, да, но защо? Какво всъщност става?

 

Става това, че родителските задължения се изпълняват не от онези, които трябва да ги изпълняват.

 

Какво имаш предвид? Кои са тези „неподходящи" хора, които изпълняват родителски задължения?

 

Майката и бащата.

 

Нима майката и бащата могат да бъдат неподходящи хора, за да възпитават децата си?

 

Да, когато са млади. В повечето случаи е така. Фактически истинско чудо е, че мнозина от тях се справят толкова добре.

 

Никой не е по-неподготвен да възпитава едни деца от младите родители. И между другото никой не знае това по-добре от самите млади родители.

 

Повечето родители се заемат със задълженията на родители с много малък  житейски опит. Те самите не са излезли от състоянието, в което техните родители се грижат за тях. Те все още търсят своите отговори, търсят решение на редица въпроси. Самите те не са открили все още себе си, а се опитват да напътстват и да стимулират други, още по-уязвими и от тях, да се търсят и себенамират. Самите те не са се достатъчно самоопределили, а са принудени да работят за самоопределението на други. Та те все още се опитват да преодолеят погрешната самоличност, която им е внушена от собствените им родители.

 

Още не са открили своята истинска същност, а се опитват на други да го внушават и се напрягат страхотно да изградят вярно самоопределение на своите деца, когато те самите не са се самоопределили в своя живот. И така всичко излиза погрешно - техният живот и животът на техните деца.

 

Ако имат късмет, вредата за децата им няма да бъде чак толкова голяма. Техните деца ще я преодолеят - но вероятно не без да прехвърлят тази вреда на собствените си деца.

 

Повечето от вас се сдобиват с мъдрост, търпение, разбиране и любов, която им позволява да бъдат прекрасни родители, едва след като преминат възрастта, в която са родители.

 

Но защо става така? Аз не разбирам това. Виждам, че Твоите наблюдения са в много случаи верни, но защо става така?

 

Защото младежите, които създават деца, поначало не са предназначени за това да ги отглеждат и възпитават. Годините, в които вие трябва да започнете да отглеждате и възпитавате деца, реално са годините, в които сега това вече е свършил процес.

 

Все още продължавам да недоумявам.

 

Човешките създания биологически са способни да създават деца още докато те самите са деца - което за изненада на повечето от вас трае до 40-50-годишна възраст.

 

Хората са „самите те деца" до 40-50-годишна възраст ли!

 

Да, в известен смисъл е така. Зная, че ти е трудно да приемеш тази истина, но само се огледай наоколо си. Може би поведението на човешкия род ще ти помогне да разбереш какво имам предвид.

 

Трудността идва от това, че във вашето общество на вас ви се казва, че сте зрели хора и готови за живота на 21-годишна възраст. Като се добави към това и фактът, че мнозина от вас са възпитани от майки и бащи, когато самите те не са били много по-възрастни от 21 година, когато са започнали да ви възпитават, можеш да си дадеш сметка какъв е проблемът. Ако онези, които създадат деца, по начало е трябвало да отглеждат тези деца, то създаването на деца нямаше да бъде възможно до 50-годишна възраст! Създаването на деца е активност, предназначена за младежите, чиито тела са добре развити и силни, отглеждането на децата е активност, предназначена за възрастните, чиито знания са добре развити и силни.

 

Във вашето общество вие сте наложили мнението, че онези, които раздават деца, носят отговорността за тяхното възпитание и отглеждане - и в резултат на това, не само, че сте направили целия процес на отглеждане на децата много труден, но също така сте довели до изкривяване на енергиите, свързани със сексуалния акт.

 

Ъъъ... би ли могъл да ми обясниш?

 

Мнозина са забелязали това, на което обръщам внимание. А именно, че доста хора - може би повечето от тях не са действително способни да отглеждат и възпитават деца във възрастта, в която са способни да ги създават. След като обаче са забелязали това, хората са предложили напълно погрешно разрешение на въпроса.

 

Вместо да позволите на младите да се наслаждават на секса и ако създадат деца, да ги предадат на възрастните за отглеждане, вие хората внушавате на своите младежи да не се занимават със секс, докато не бъдат подготвени да поемат отговорността да отглеждат децата си. Внушили сте им, че е нередно да имат сексуален опит преди да настъпи този момент на зрялост и сте създали по този начин табу около онова, което е едно от най-радостните тържества на живота.

 

Това, разбира се, е табу, на което вашите подрастващи не обръщат много внимание - и съвсем основателно -напълно неестествено е да му се подчиняват.

 

Човешките същества имат желание да правят любов веднага щом почувстват вътрешния сигнал, че са готови за това. Такава е човешката природа.

 

Ала начинът, по който те мислят за собствената си природа, по-скоро е свързан с това, което вие като родители им казвате, отколкото с вътрешното чувство, което те имат. Вашите деца гледат към вас да им кажете в какво се състои животът.

 

Ето защо, когато изпитат първите си пориви да се докоснат, да се милват невинно един друг, да опознаят „различията" един на друг, те ще обърнат поглед към вас да им дадете сигнал за това дали тази страна на собствената им природа е „добра"? Или е „лоша"? Дали вие я одобрявате? Дали не трябва да я потиснат, да я задушат? Да не й дадат право?

 

Забелязва се, че онова, което мнозина родители казват на своите деца във връзка с тази страна на човешката природа, произхожда от различни неща: от това, на което те самите са били научени; от това, което тяхното вероизповедание твърди; от това, което смята обществото — всичко, освен естествения ход на нещата.

 

В естествения ход на вашия род сексуалността е нещо, което напъпва във възрастта между 9 и 14 години, след 15-годишна възраст то присъства и получава израз у повечето хора. Така започва борбата срещу времето -децата се стремят да реализират своята бликаща сексуална енергия, а родителите се стремят да ги възпрат.

 

Родителите се нуждаят от всяка подкрепа и сътрудничество, каквито могат да имат в тази борба, защото, както бе отбелязано, те изискват от своите деца да не правят нещо, което е част от тяхната природа.

 

И така, възрастните са създали всякакви фамилни, културни, религиозни, социални и икономически ограничения, забрани и норми, които да оправдаят техните неестествени изисквания спрямо собственото им поколение. По този начин децата са принудени да приемат, че собствената им сексуалност е нещо неестествено. Та нима може „нещо естествено" да бъде толкова срамно, винаги възпирано, контролирано, ограничавано, обуздавано и отхвърляно.

 

Е, тук ми се струва, че Ти малко преувеличаваш. Не мислиш ли, че преувеличаваш?

 

Наистина ли? Какво смяташ, че е въздействието върху едно 4-5-годишно дете, когато родителите му дори не използват правилното название за определени части на тялото? Какво трябва да говори това на едно дете? Ще може ли то спокойно да се отнася към тях?

 

Ами...

 

Да... „ами..." наистина.

 

Чисто и просто „не се говорят такива думи", както казваше баба ми. Техните заместители звучат по-добре.

 

Това е така само защото придавате на действителните им названия толкова „негативен смисъл", че почти не сте в състояние да ги използвате в обикновен разговор.

 

В ранните години, разбира се, децата не знаят защо родителите им се чувстват по този начин, но остават с впечатление и то често неизличимо впечатление, че определени части на тялото са „неприлични" и всичко свързано с тях е притеснително - да не кажем „непристойно". Когато децата пораснат и навлязат в юношеството, те започват да осъзнават, че това не е вярно, но тогава  съвсем ясно им се дава да разберат каква е връзката между бременността и сексуалността и как трябва да се грижат за децата, които раждат, така че им се създава нова причина да чувстват „нещо непристойно" във връзка с всяка проява на сексуалност - и така кръгът се затваря. Това води до объркване и не малко опустошение в обществото - което винаги е резултат от опита да се измами природата.

 

Вие сте наложили притеснението от секса, сексуалното потискане и срам - което е довело до сексуални задръжки, дисфункция и насилие.

 

Вие като общество винаги ще имате задръжки във връзка с онова, от което се притеснявате, винаги ще бъдете дисфункционални по отношение на поведение, което бива потискано и винаги ще действате с насилие като протест срещу това, че ви карат да изпитвате срам за нещо, което в душата си знаете, че не би следвало да поражда такъв срам.

 

Значи, Фройд има право, когато твърди, че в голяма степен  гневът в човешкия род е свързан със сексуалността - дълбоко вкоренена ярост за това, че се налага да потискаш основните си инстинкти, интереси и пориви.

 

Не един психиатър е стигал до такива заключения. Човекът изпитва гняв, защото знае, че не би трябвало да се срамува от нещо, което чувства, че е добро - и въпреки това чувства срам и вина.

 

Първо хората започват да изпитват гняв към себе си, задето се чувстват толкова добре от нещо, което се предполага да е „порочно".

 

И когато най-сетне осъзнаят, че са били измамени, че сексуалността би трябвало да е прекрасно, почитано, великолепно човешко преживяване, те започват да изпитват гняв към другите, към родителите си, задето са ги потискали, към религията, задето ги е карала да се срамуват, към представителите на противоположния пол, задето са ги предизвиквали и към цялото общество, задето ги е контролирало.

 

И най-сетне те започват да изпитват гняв към самите себе си за това, че са допуснали всичко това да ги накара да имат задръжки.

 

До голяма степен този потиснат гняв се насочва към създаване на изопачени и неправомерни морални ценности в обществото, в което живеете - едно общество, което възвеличава и отдава чест с паметници, статуи, възпоменателни марки, филми и картини и телевизионни програми на някои от най-грозните актове на насилие в света, а в същото време скрива - и още по-лошо обезценява някои от най-красивите прояви на любов.

 

И всичко това - всичко това - е възникнало от една-единствена мисъл, че онези, които раждат деца, носят в същото време единствената отговорност за тяхното отглеждане.

 

Но ако хората, които имат деца, не са отговорни за тяхното отглеждане, тогава кой е отговорен?

 

Цялото общество със специално задължение на възрастните.

 

Възрастните ли?

 

В повечето напреднали раси и общества възрастните отглеждат децата, изхранват децата, възпитават децата и предават на младото поколение мъдростта, знанията и традициите на рода. По-нататък, когато ще говорим за някои от тези напреднали цивилизации, Аз отново ще се спра на този момент.

 

Във всяко общество, където създаването на деца на млада възраст не се смята за „неправилно" действие - защото старейшините на рода ги отглеждат и следователно няма смисъл да се превръща тази отговорност в тежко бреме - не е познато сексуалното потисничество и по тази причина изнасилването, сексуалните отронения и социално-сексуалната дисфункция са също непознати.

 

Съществуват ли подобни общества на нашата планета?

 

Да, макар че вече са на изчезване. Вие сте опитали да ги изтриете от лицето на земята, да ги асимилирате, защото ги смятате за варварски. Във вашите общества, които не намирате за варварски, децата (както и съпругите и съпрузите) се смятат за собственост, за лично притежание и затова онези, които създават деца, трябва също така и да ги отглеждат, защото са длъжни да се грижат за онова, което „притежават".

 

Основата, в която се коренят много от проблемите на вашето общество, се състои в идеята, че съпругите и децата са лично притежание, че те са „ваши".

 

Ние ще разгледаме цялата тази тема за „собствеността" по-късно, когато изследваме и дискутираме живота сред по-високо еволюиралите същества, но засега помисли по този въпрос поне за миг. Наистина ли някой е действително емоционално готов да отглежда деца във възрастта, когато е физически готов да има деца?

 

Истината е, че повечето хора не са подготвени да възпитават децата си дори на 30 и 40 години и това не би следвало да се очаква от тях. Те не са живели достатъчно като зрели хора, за да могат да предадат дълбоката мъдрост на своите деца.

 

Чувал съм такава мисъл и преди. Марк Твен пишеше нещо за това. Говори се, че той отбелязал: „Когато бях на деветнайсет, баща ми нищо не знаеше, а сега, когато съм на трийсет и пет, удивен съм от това колко много е научил старецът."

 

Той е уловил нещата съвършено. Вашите млади години не са предназначени, за да учите другите на истината, а вие самите да усвоявате истината. Как бихте могли да учите децата си на истината, когато самите вие не сте я усвоили?

 

Разбира се, че не можете. И така все ще им повтаряте единствената истина, която знаете - истината на другите. Истината на вашия баща, на вашата майка, на вашата култура, на вашата религия. Всичко друго, но не и собствената си истина, защото вие все още търсите собствената си истина.

 

И ще продължавате да търсите, да опитвате да откривате истината и да се проваляте, да я формулирате и да я преформулирате, да си изграждате представа за самия себе си чак докато бъдете половин век на тази земя или близо толкова, и тогава може би най-сетне ще започнете да установявате, да разбирате собствената си истина и може би най-голямата истина, която ще приемете е, че няма постоянна истина; че истината, както и самият живот е нещо променливо, нещо, което се развива и еволюира - и тъкмо когато си мислите, че този процес на еволюция е завършен, ще се окаже, че не е, а едва сега започва.

 

Да, аз съм стигнал до тази мисъл. Аз съм над 50 г. вече съм го разбрал.

 

Много добре. Сега си един помъдрял човек. Възрастен. Сега би трябвало да отглеждаш деца или още по-добре подир десет години. Възрастните са тези, които трябва да отглеждат младото поколение и това трябва да се очаква от тях.

 

Именно възрастните познават истината и живота, знаят какво е важно и какво не, знаят какво наистина означават думи като почтеност, честност, вярност, приятелство и любов.

 

В това отношение аз Те разбирам. Трудно е да се приеме, но мнозина от нас едва са преминали от състоянието на „дете" в състояние на „ученик", когато те самите имат собствени деца и чувстват, че трябва да бъдат техни учители. И така ние си казваме, ами добре аз ще ги науча на онова, на което са ме научили моите родители.

 

И така става, че греховете на родителите се изкупват от децата чак до седмо поколение.

 

Но как може да се промени това? Как да престанем да се въртим в този омагьосан кръг?

 

Възложете отглеждането на децата на уважаваните от вас възрастни. Родителите се виждат с децата си всеки път, когато желаят, живеят с тях, ако така предпочитат, но не са единствено те отговорни за грижите и възпитанието им. Физическите, социални и духовни потребности на децата се посрещат от цялата общност, а образованието и ценностите им се възпитават от възрастните хора в общността. По-нататък в нашия диалог, когато говорим за тези други Култури във вселената, ще разгледаме някои нови модели за живот. Ала тези модели не могат да бъдат функционални при начина, по който вие понастоящем сте организирали своя живот.

 

Какво имаш предвид?

 

Имам предвид не само неефективния модел на отглеждане на децата, но и целия ви начин на живот.

 

И какво по-точно?

 

Вие много сте се откъснали един от друг. Разделили сте семействата. Разбили сте по-малките общности в полза на огромните градове. В тези големи градове има много хора, но все по-малко „племена", групи или кланове, членовете, на които считат за своя отговорност - отговорността, която носят пред цялата общност. По този начин вие фактически сте се лишили от старейшини, каквито са възрастните хора. Нямате такива възрастни хора, които да бъдат като старейшини, поне не наоколо си.

 

Но още по-лошо от това, че сте се откъснали от своите възрастни, е това, че сте ги изтласкали на заден план, маргинализирали сте ги. Отхвърлили сте силата им и дори сте ги отрекли.

 

Да, представители на вашето общество дори отхвърлят по-възрастните сред вас, като твърдят, че те ви използват, отнемат все повече и повече от печалбата на младежите.

 

Това е вярно. Някои социолози предричат война между поколенията, при която по-възрастните хора ще бъдат обвинени в това, че имат все повече и повече изисквания, а допринасят по-малко. Броят на възрастните става все по-голям, “третото поколение" навлиза в годините на зрелостта, а и хора започват да живеят като цяло по-дълго.

 

И все пак, ако възрастните хора сред вас нямат по-голям принос, то е, защото вие не им позволявате да го имат. Вие изисквате от тях да се оттеглят от работа точно в момента, в който наистина могат да направят най-много за компанията. И да се оттеглят от активно и смислено участие в живота, точно когато това участие би могло да внесе разум във всичко ставащо  само по отношение отглеждането на подрастващите, също така и в политиката и икономиката, и дори в религията, където възрастните имат известно предимство. Вие сте станали едно общество, което се прекланя пред младежите и пренебрегва възрастните.

 

Вашето общество освен това се е превърнало в разединено общество. Това е общество от отделни индивиди, а не от групи.

 

И при положение, че сте направили обществото си силно индивидуализирано и младежко, вие сте загубили до голяма степен неговото богатство и ресурси. И сега сте лишени, както от богатството, така и от ресурсите му. Мнозина от вас живеят в емоционална и психологическа бедност.

 

Отново смятам да те попитам, съществува ли някакъв начин да се излезе от този омагьосан кръг?

 

Първо осъзнайте и си дайте сметка, че той е реален. Твърде много измежду вас живеят в условията на отричане. Твърде много измежду вас се правят, че това, което е така, не е така. Вие лъжете самите себе си и не желаете да чуете истината, а още по-малко да я изразите.

 

И затова също ще поговорим по-нататък, когато разглеждаме цивилизациите на по-високо еволюиралите общества, защото това отричане, този отказ да се забележи и признае нещо, което съществува, не е незначителен факт. Ако вие истински желаете да промените нещата, надявам се, че просто ще си позволите да чуете какво ви говоря.

 

Дошло е времето да се каже истината съвсем просто и ясно. Готови ли сте да я чуете?

 

Аз съм готов. Затова се обърнах към Теб. Така и започна целият този разговор.

 

Истината не винаги е удобна. Тя носи утеха само на хората, които нямат желание да я пренебрегват. Тогава истината става не само облекчение, но и вдъхновение.

 

За мен целият този тритомен диалог беше много вдъхновяващ, моля Те, продължи!

 

Съществува основателна причина да бъдеш вдъхновен, да чувстваш оптимизъм. Прави впечатление, че нещата са започнали да се променят. Сред човешкия род се забелязва все по-голям акцент върху създаването на общности, върху изграждането на разширени семейства 6 сравнение с всички предходни години и вие оказвате все по-голямо уважение на възрастните хора сред вас, извличате смисъл и ценности от техния и чрез техния живот. Това е голяма крачка в една прекрасна посока.

 

И така, нещата се „обръщат". Вашата култура, изглежда, предприема тази стъпка. Сега оттук нататък следва едно положително развитие.

 

Тези промени не могат да се осъществят за един ден. Вие, например, не можете да промените цялостно, с един замах начина, по който отглеждате подрастващото си поколение, защото така е формирана цялата ви настояща система на мислене. Ала сте в състояние да промените своето бъдеще стъпка по стъпка.

 

Четенето на настоящата книга е една от тези стъпки. Този диалог ще се връща отново и отново на много важни теми, преди да завърши. Това преповтаряне няма да бъде случайно. То се прави за подчертаване.

 

Вие търсите идеи, за да градите своя утрешен ден.

 

Нека започнем като разгледаме вашето вчера.

 

 

 

2

 

 

Какво общо има миналото с бъдещето?

 

Когато познавате миналото, можете да знаете повече за всички възможности на бъдещето. Ти се обърна към Мен и ме попита как да устроиш по-добре живота си. А ще ти бъде полезно да узнаеш по какъв начин си стигнал до положението, в което си днес.

 

Аз ще ти разкрия какво е властта и какво е силата - и каква е разликата помежду им. Ще поговоря с теб за тази сатанинска фигура, която вие хората сте си създали, защо и как сте я създали и как сте решили, че Бог е „Той", не „Тя". Ще говоря за това кой съм Аз реално за разлика от начините, по които ме разбирате в собствените си митологии. Ще ви разкрия своето битие по такъв начин, че вие с радост ще замените митологията с тази космология - истинската космология на Вселената и нейната връзка с Мен, искам вие да познаете живота, неговата същност и защо той се развива по такъв начин. Настоящата глава е посветена на всички тези неща.

 

Когато ги узнаете, ще можете да решите какво от онова, което човешкият род е създал до момента, желаете да отхвърлите, защото тази трета част на нашия разговор, настоящата трета книга, е свързана с изграждането на един нов свят, на нова реалност.

 

Твърде дълго вие мои деца, сте живели в затвор, който сами сте си създали. Време е да излезете на свобода.

 

Вие сте затворили своите естествени чувства, потискайки ги и превръщайки ги в напълно противоестествени, което е довело до нещастие, смърт и унищожение на вашия свят.

 

Моделът на поведение на тази планета е бил: „Не се отдавайте на чувства". Ако изпитвате тъга - преодолейте я; ако изпитвате гняв - потиснете го; ако изпитвате завист - трябва да се срамувате от нея; ако изпитвате страх - надживейте го; ако изпитвате любов - овладейте я, ограничете я, потърпете малко, избягайте от нея - направете всичко да не я проявите тук и сега.

 

Време е да се освободите.

 

Истината е, че вие сте поставили в затвор своя свещен Аз и е време да освободите себе си.

 

Започвам да се вълнувам. С какво да започнем? Как да поставим начало?

 

В краткото ни изследване засега нека да се върнем във времето, когато вашето общество се е преорганизирало, тоест, когато мъжете са станали доминиращи и след това са решили, че не е подходящо да показват чувствата си - и в някои случаи дори че не бива да притежават чувства.

 

Какво имаш предвид като казваш „Когато вашето общество се е преорганизирало"? За какво по-точно говориш?        

 

На ранните етапи на историята вие сте живели в матриархат, след това се е осъществила промяна и се е появило патриархалното общество. Когато сте осъществили тази промяна, вие сте се отрекли от проявите си  на чувства, започнали сте да определяте тези прояви на чувства като „слабост". Точно в този период мъжете са измислили дявола и Бога в мъжки род.

 

Нима мъжете са измислили дявола?

 

Да. Сатаната е по същество мъжко изобретение. В крайна сметка цялото общество го е възприело, но отхвърлянето на чувствата и създаването на „Злодея" е било част от бунта на мъжете срещу матриархата - период, през който жените са властвали над всичко чрез своите емоции. Те са заемали всички ръководни постове, всички властващи религиозни позиции, всички сфери на влияние в търговията, науката, образованието и лечителското изкуство.

 

Каква власт са притежавали мъжете тогава?

 

Никаква. Мъжете не са можели да оправдаят своето съществуване, защото са имали много малко значение, с изключение на способността си да оплождат женската яйцеклетка и да вдигат тежки предмети. Те до голяма степен са наподобявали работните мравки и пчелички. Вършели са тежката физическа работа и са гарантирали даването и защитата на децата.

 

Нужни са били стотици години на мъжете да открият и да си създадат едно по-широко място в структурата на тогавашното общество. Векове са минали преди да бъдат пуснати да участват в живота на рода. Да имат глас във взимането на решения. Жените не са ги смятали за достатъчно интелигентни, за да разбират подобни въпроси.

 

Много е трудно човек да си представи общество, което действително да забранява на цял клас от хора да гласуват само въз основа на това от какъв пол са.

 

Усещам твоята ирония. Наистина ли смяташ, че мога да продължа?

 

Да, моля Те.

 

И още векове е трябвало да минат преди те да си помислят, че могат да заемат лидерски позиции, за каквито най-сетне са имали шанса да гласуват. Други постове на влияние и власт в тяхната култура са им били също така отказвани.

 

И когато мъжете най-сетне са се сдобили с положение на власт в обществото и са се издигнали над предишната си позиция на хора, които трябва само да правят деца и буквални физически роби, много добре говори за тях това, че никога не са се опитвали да си отмъстят на жените, а винаги са се отнасяли към тях с уважение, респект и са им давали власт и влияние, каквото заслужават всички хора, независимо от пола им.

 

Ето че отново иронизираш.

 

О, извинявай. Пак ли не улучих верния тон?

 

Да се върнем на нашия разказ. Но преди да продължим темата за това как е бил измислен „дяволът", нека да поговорим малко за властта. Защото именно във връзка с властта е бил измислен сатаната.

 

А сега сигурно ще кажеш, че в днешно време мъжете притежават цялата власт, нали? Позволи ми да те изпреваря и да ти кажа защо смятам, че е станало така.

 

Каза, че през периода на матриархата мъжете са приличали до голяма степен на работните пчелички, които са обслужвали пчелата-търтей. Каза, че са вършели тежка физическа работа и са осигурявали създаването и закрилата на децата, а на мене ми се искаше да кажа: „Какво тогава се е променило? Та те правят това и сега!" Мога да се обзаложа, че много са мъжете, които вероятно ще се съгласят, че няма голяма промяна - с тази разлика, че те са извлекли известна полза от това, че са поддържали своята „неблагодарна роля". Днес те притежават повече власт.

 

Фактически повечето власт.

 

Добре, повечето власт. Но иронията, която виждам във всичко това е, че и двата пола си мислят, че на тях се е паднала неблагодарната задача, докато на другите им е много приятно. Мъжете се противопоставят на жените, които опитват да си възвърнат донякъде властта, защото мъжете твърдят, че те са обречени, ако правят за културата всичко, което правят, без да имат поне властта, която е необходима за това.

 

Жените се противопоставят на това, че мъжете държат цялата власт и твърдят, че не могат да продължат да правят за културата всичко, което правят и в същото време да остават безвластни.

 

Анализът ти е напълно правилен. И както мъжете, така  и жените са обречени да повтарят своите грешки в един безкраен цикъл от нещастия, които сами си нанасят, докато едната или другата страна най-сетне проумее, че смисълът не е във властта, а в силата. И докато и двете страни осъзнаят, че този смисъл не е в разединението, а в единството. Защото в единството има вътрешна сила, с в разделението тя се разгражда, оставяйки човек с чувство за слабост и безсилие - което пък го кара да се бори за власт.

 

Но Аз ви казвам: преодолейте този разрив помежду си, сложете край на илюзията за разделение и така ще се върнете към първоизвора на вашата вътрешна сила. Там ще намерите същинската власт, властта да извършите всичко. Властта да бъдете всичко. Властта да имате всичко. Защото властта да творите произтича от вътрешната сила, която се поражда чрез единство.

 

Това е истински вярно за отношенията между вас и Бога - също както е вярно за отношенията между вас и вашите събратя.

 

Престанете да мислите за себе си като за откъсната, обособена единица и цялата истинска власт, която произтича от вътрешната сила на единството, ще ви принадлежи - на вас като общество, обхващащо целия свят и като индивидуална част от цялото - и ще се подчинява на желанията ви.

 

Запомнете следното:

 

Властта произтича от Вътрешната сила. Вътрешната сила не произтича от голата власт. По-голямата част от света смята обратното.

 

Власт, лишена от вътрешна сила, е илюзия. Вътрешна сила, лишена от единство, е лъжа. Една лъжа не е направила нищо полезно за човешкия род, но въпреки всичко дълбоко се е вкоренила във вашето родово съзнание, защото вие си мислите, че вътрешната сила произтича от индивидуалността и от отделеността, а това просто не е така. Разделението от Бога и един от друг е причината за всички ваши неблагополучия и страдания. Въпреки това, разделението продължава да се прикрива зад силата и вашата политика, икономика и дори религия утвърждават една лъжа.

 

Тази лъжа е генезисът на всички бойни и на всички класови борби, които водят до война; на цялата враждебност между расите и половете и на всякакви борби за власт, които водят до враждебност; на всички лични изпитания, неблагополучия, и вътрешни противоречия, които водят до нещастия.

 

Въпреки всичко, вие здраво сте се вкопчили в тази лъжа, макар да виждате накъде води тя - към собственото ви унищожение.

 

Но казвам ви: Познайте истината и истината ще ви направи свободни.

 

Не съществува разделение. Нито един от друг, нито от Бога, нито от нищо съществуващо.

 

Тази истина Аз ще повтарям все отново и отново на настоящите страници. Това наблюдение ще правя пак и пак.

 

Постъпвайте така, сякаш сте неразделна част от всичко и от всички и ще изцелите своя утрешен свят.

 

Това е най-великата тайна на всички времена. Това е отговорът, който човек е търсил хилядолетия наред, това е решението, за което е работил, откровението, за което се е молил.

 

Постъпвайте така, сякаш че сте неразделна част от всичко и вие ще изцелите света.

 

Разберете, че смисълът се състои в това да имате власт заедно, а не един над друг.

 

Благодаря Ти. Това го разбирам. И тъй, да се върнем назад в началото.Жените са имали власт над мъжете, а сега се е получило обратното и мъжете са измислили дявола, за да отнемат тази власт от жените, които са ръководели племето или клана?

 

Да. Те са използвали страха. Защото страхът е бил единственото оръдие, с което са разполагали.

 

И в този случай не са се променили много неща. Мъжете и до ден днешен използват страха. Понякога те го използват още преди да се допитат до разума. Особено по-големите мъже, по-силните мъже. (Или по-големите и по-силни нации.) Понякога това като че ли е вътрешно присъщо на мъжете, изглежда като че ли е на клетъчно ниво. Правото е на силата. Властта е силата.

 

Да. Така е било от бремето на падането на матриархата.

 

Но как се е стигнало до това?

 

Моят кратък исторически преглед се занимава точно с този въпрос.

 

Тогава продължи, моля Те.

 

Онова, което мъжете е трябвало да направят, за да се сдобият с власт през периода на матриархата, е било не да убедят жените, че мъжете трябва да получат повече власт над техния живот, а да убедят в това другите мъже. Животът в края на краищата за мъжете е вървял доста гладко и е имало далеч по-лоши начини на живот от това просто да вършиш известна физическа работа, за да те оценят и след това да правиш секс. Тъй че не е било леко за мъжете, които не са притежавали власт, да убедят другите мъже да потърсят властта. До момента, в който откриват страха.

 

Страхът е нещо, на което жените никога не са залагали. Този страх се започва със семената на съмнението, разпръснати от най-недоволните сред мъжете. Това обикновено били най-малко желаните мъже; немъжествени, непривлекателни - и следователно онези мъже, на които жените са обръщали най-малко внимание.

 

И аз мога да се обзаложа, че тъкмо по тази причина, жалванията им са били пренебрегнати като израз на гняв, предизвикан от сексуално безсилие.

 

Точно така. Но тези недоволни мъже е трябвало да се възползват от единственото средство, с което са разполагали. И така те са се опитали да събудят страх, пръскайки семената на съмнението. Ами ако жените не са прави, ако техният начин на справяне със света не е най-добрият? Какво, ако фактически те водят цялото общество - целия човешки род към сигурно унищожение?

 

Това е нещо, което мнозина мъже не биха могли да си представят. Та нали в края на краищата жените водят пряко генеалогията си от Богинята? Та нима те не са точно физическо копие на Богинята? Нима тази Богиня не е добра?

 

Това учение е било толкова могъщо и въздействащо, че мъжете не са имали друг избор, освен да изобретят дявола, сатаната, който е трябвало да се противопостави на безкрайната доброта на Великата Майка, която са боготворили хората от времето на матриархата.

 

Как са успели да убедят когото и да било, че съществува такова нещо като „зъл дух"?

 

Онова, което цялото им общество е разбирало, е била теорията за „гнилата ябълка", дори и жените са виждали и знаели от опит, че някои деца просто „излизат лоши" независимо от това какво те правят за тях. Това се отнася особено за момчетата, които, както всеки знае, понякога просто не могат да бъдат контролирани.

 

И така бил създаден един мит.

 

Един ден, се казва в мита, Великата Майка - Богинята на Богините, родила дете, което се оказало лошо. Каквото и да правела Майката, детето не се държало добре. В края на краищата, то повело борба с майка си за нейния трон.

 

Това е било прекалено дори и за такава любяща и прощаваща Майка. Момчето било завинаги пропъдено, но продължило да се явява под друг облик, умно измислен, така че да се представя дори за самата Велика Майка. Този мит дал основание на мъжете да се запитат: „Откъде можем да знаем, че Богинята, на която се покланяме, е изобщо Богиня? Това може да е онова лошо дете и да се стреми да ни измами."

 

Чрез този метод мъжете внесли безпокойство у другите мъже, което породило гняв, че жените не вземат насериозно техните безпокойства и накрая се стигнало до бунт.

 

Така било създадено съществото, което днес наричате сатана. Никак не е трудно да се създаде мит за „лошото" дете, нито е трудно да се убедят дори жените от рода, че е възможно да съществува такова създание. Не е било трудно също да се приеме, че това лошо дете е било от мъжки пол - нали мъжете са били по-низшия пол.

 

Това средство се е използвало, за да се постави един митологически проблем. Ако „лошото" дете е момче, ако „злосторникът" е мъж, кой тогава може да го надмогне? Със сигурност това не е жената-Богиня, защото, умно твърдят мъжете, що се отнася до проблемите на мъдростта и познанието, на яснотата на виждане и любовта, на предвижданията и мисленето, никой не се съмнява в женското превъзходство. Но във връзка с проблемите, които изискват груба сила, не са ли необходими мъже?

 

Преди в митологията за Богинята мъжете са били просто спътници на жените и са действали като слуги, задоволяващи опияняващото им желание за страстно зачитане на тяхното Божествено величие.

 

Ала ето че мъжете били нужни за нещо повече; мъжът е можел също да защити Богинята и да унищожи нейния Враг. Тази промяна не се е осъществила за една нощ, а в продължение на много години. Постепенно, много бавно, обществата започнали да гледат на мъжете-съпрузи като на мъже-закрилници, защото вече е съществувал някой, от когото трябвало да защитават Богинята. Тоест, очевидно е необходим закрилник.

 

Не е необходимо да се направи голяма крачка от представата за мъжа-закрилник до представата за мъжа като равностоен партньор, който сега стои наравно с Богинята. Бил създаден Богът в мъжки род и в известен период от време Боговете и Богините са имали равноправна ръководна роля в митологията.

 

После също така постепенно Боговете започват да получават по-голяма роля. Нуждата от закрила, от сила, започва да измества нуждата от мъдрост и любов. От тези митологии се ражда нов тип любов - любов, която закриля посредством груба сила, но това е също любов, която съблазнява онези, които закриля, която е ревнива спрямо нейните Богини, която не само обслужва техните женски страсти, но се бори и умира за тях.

 

Започват да възникват митове за Богове, които имат огромна сила, които враждуват и се борят помежду си, за Богини с неизразима красота. По този начин се създава ревнивият Бог.

 

Това е много увлекателно.

 

Почакай. Вече сме близо до края, но има още малко.

 

Не след дълго ревността на Боговете започва да се отнася не само към Богините, но и към всички творения и към всички сфери. Трябва да обичате Него, само Него, защото иначе!

 

След като мъжете били най-могъщите представители на рода, а Боговете най-могъщите представители на мъжете, то очевидно не е имало много място за спор във връзка с тази нова митология. Започват да се появяват разкази за съдбата на онези, които са се опитали да спорят и са загубили. Ражда се Богът на гнева.

 

Скоро бива опорочена цялата идея за Божеството. Вместо да бъде първоизвор на цялата любов, то се превръща в източник на страх.

 

Праобразът на любов, който е преимуществено женски - безкрайната любов на майката към детето и дори на жената към нейния не особено умен, но в края на краищата полезен мъж, се измества от ревнивата, отмъстителна любов на един взискателен, нетолерантен Бог, който не допуска нищо да се изпречи на пътя Му. Не допуска да бъде пренебрегван и не забравя нито една обида.

 

Усмивката на светлата Богиня, която изпитва безгранична любов и нежно покорство пред законите на природата се изместват от суровия облик на един не толкова светъл Бог, който претендира за власт над законите на природата и все по-ограничаваща любов.

 

Това е Богът, на когото вие се покланяте днес и това е начинът, по който сте стигнали дотук.

 

Удивително. Интересно и удивително. Но защо ми разказа всичко това?

 

Много е важно да разберете, че вие самите сте неговите автори. Идеята, че „правото е на силния" или „силата е във властта" е родена чрез вашите теологически митове, които са създадени от мъжете.

 

Богът на отмъщението, ревността и гнева е плод на вашето въображение. Но нещо, което е живяло във вашето въображение толкова дълго, се е превърнало в реалност. Някои от вас и до днес го възприемат като реалност, то обаче няма нищо общо с върховната реалност, с това, което в действителност става тук.

 

И кое е то?

 

Онова, което става, е, че вашата душа копнее за най-върховното преживяване на самата себе си, което може да си представите. Тя е дошла тук с тази цел - да осъществи себе си (тоест да стане реалност) посредством опита.

 

Но после тя е открила удоволствието на плътта, не просто секса, а всички възможни удоволствия - и отдавайки се на тези удоволствия, тя постепенно е забравила удоволствията на духа.

 

Това са също удоволствия - много по-големи от тези, които тялото въобще може да ви предложи, ала душата е забравила това.

 

Е, добре, сега се отклоняваме от цялата история и се връщаме към нещо, което Ти и преди засегна в този диалог. Би ли могъл отново да го разкриеш?

 

Всъщност не се отклоняваме от историята. Опитваме се да свържем всичко в единна цялост. Всичко е много  просто. Целта на твоята душа - причината тя да се въплъти в тяло - е да бъде и да прояви своята истинска същност. Душата се стреми към това, стреми се да познае себе си и да преживее себе си.

 

Този копнеж да познава е стремлението на живота да бъде, това е Бог, който е избрал да изяви себе си. Богът във вашите истории не е онзи Бог, който е истинен. Вашата душа е средството, чрез което Аз се изявявам и преживявам Самия Себе Си.

 

А това не ограничава ли до голяма степен Твоето преживяване на Самия Себе си?

 

Ограничава го или не го ограничава. Това зависи от вас. Вие бивате Мое проявление и преживяване на онова ниво, на което изберете. Има хора, които са избрали много мащабни проявления. Няма никой, който е по-висш от Исус Христос, макар че има и други, които са постигнали също такава висота.

 

Нима Христос не е най-върховният пример? Не е ли той Бог, изявил се като Човек?

 

Христос е най-висшият пример, просто той не е единственият, който е постигнал това най-върховно състояние. Христос е Бог, превърнал се в човек, но той не е единственият човек, превърнал се в Бог. Всеки човек е „Бог превърнал се в човек".

 

Вие сте Аз, който се проявявам във вашата настояща форма, ала не се притеснявайте, че може да Ме ограничите, че това може да Ме направи ограничен, защото Аз не съм ограничен и никога не съм бил. Смятате ли, че вие сте единствената форма, която съм избрал, смятате ли, че сте единствените създания, в които съм проникнал със собствената си същност?

 

Казвам ви: Аз съм във всеки цвят, във всяка дъга, във всяка звезда на небето, Аз съм във всичко върху всяка планета, която се върти около всяка звезда.

 

Аз съм шепотът на вятъра, топлината на слънцето, невероятната самобитност и изключителното съвършенство на всяка снежинка.

 

Аз съм величието в стремителния полет на орела и невинността на кошутата в полето, храбростта на лъвовете, мъдростта на дребните.

 

Аз не съм ограничен до модусите на проявление, които се наблюдават само на вашата планета. Вие не знаете Кой Съм Аз, а само си мислите, че знаете. Но не си мислете, че Моята Същност се ограничава до вас и, че Моята Божествена Същност - този най-свят дух - е дадена на вас и само на вас. Това би било горделива и невярна мисъл.

 

Моето битие е във всичко. Във всичко. Всеобхватността на моето проявление. Целостта на моето Естество. Няма нищо, което Аз не Съм, и нищо, което Аз да Не мога да Бъда.

 

Смисълът на сътворението ви, Мои благословени създания, е в това Аз да преживея Себе Си като Творец на Своя Собствен Опит.

 

Някои хора не разбират това. Помогни ни да го разберем.

 

Един аспект на Бога, който много специално създание би могло да пресътвори, е аспекта Ми на Творец.

 

Аз не Съм нито Бога, нито Богинята от вашите митологии. Аз Съм Творецът, Онзи, Който Твори. Избрал съм да Позная Себе Си от Собствен Опит.

 

Така, както познавам Своя съвършен строеж посредством снежинката, Своята удивителна Красота посредством розата, така също познавам Своята творческа сила посредством вас.

 

На Вас Аз Съм дал способността съзнателно да сътворявате своя опит, която способност имам и Аз.

 

Чрез вас Аз мога да преживея всеки Свой аспект: съвършенството на снежинката, удивителната Красота на розата, куража на лъвовете, величието на орлите. Всичко това ви е присъщо. Аз съм вложил във вас всички тези неща - и нещо повече: да имате съзнание за тях.

 

Така вие притежавате Самосъзнание. И сте получили най-големия измежду даровете, защото имате съзнание за това, което сте - а точно това Съм Аз.

 

Аз съм Себе си. Осъзнаващ Себе си като битие за Себе си.

 

Това се има предвид с думите: Аз Съм, Който Съм.

 

Ти си онази Част от Мен, която е осъзнатото, преживяното в опита.

 

И това, което ти преживяваш (и това, което Аз преживявам посредством теб), съм Аз, сътворяващ Себе си.

 

Аз съществувам в постоянния акт на сътворяване на Себе си.

 

Означава ли това, че Бог не е неизменен? Означава ли, че Ти не знаеш какво ще бъдеш в следващия момент?

 

Та как бих могъл да зная? Ти още не си решил това!

 

Искам да съм сигурен, че правилно Те разбирам. Аз ли решавам всичко това?

 

Да. Ти, това съм Аз. Ти си в процес на избор на Моето Аз.

 

Ти, това съм Аз и ти избираш какво Съм и какво ще Бъда.

 

Това вие всички сътворявате колективно. Правите го на индивидуална основа, като всеки от вас решава Кой Е Той и преживява това и го правите колективно, като колективно същество, което съвместно сътворява Онова, което Е.

 

Аз Съм колективно преживеният опит на всички вас!

 

И Ти наистина не знаеш Кой ще Бъдеш в следващия момент, така ли?

 

Бях малко прибързан преди минута. Разбира се, че зная. Аз вече зная всички ваши решения, така че зная Кой Съм, Кой Съм Бил Винаги и Кой Винаги Ще Бъда.

 

Но как можеш да знаеш какво ще избера да бъда, да върша, да имам в следващия миг, а още по-малко да знаеш какво цялото човечество ще избере?

 

Много просто, вие вече сте направили своя избор. Всичко, което някога ще бъдете, вършите или имате, вече сте го осъществили. Осъществявате го точно в този миг.

Разбираш ли? Времето не съществува.

 

Това също дискутирахме преди.

 

Струва си да го преразгледаме отново сега.

 

 Да. Кажи ми отново как става така?

 

Миналото, настоящето и бъдещето са концепции, които вие сами сте конструирали. Реалности, които сте изобретили, за да сътворите контекст, в който да придадете форма на настоящото си преживяване на опита. В противен случай всички ваши (Наши) преживявания ще се припокриват. Те действително се припокриват — тоест случват се в едно и също „време", само че вие не знаете това. Вие сте се поставили в една възприемателна черупка, която скрива от погледа тоталната реалност.

 

Аз подробно обясних всичко това във втора книга, може би ще е добре за теб да препрочетеш този материал, за да поставиш в съответния контекст това, за което говорим сега. Онова, което подчертавам тук, е, че всичко се случва едновременно. Всичко. Така че, да, Аз действително зная „какво ще бъда", „какво съм" и „какво съм бил". Аз непрестанно и винаги зная това, тоест зная всички ходове.

 

И както виждаш няма начин да Ме изненадате.

 

Вашата история - цялата световна драма - е сътворена така, че да бъдете в състояние да познаете Истинската си Същност от собствен опит. Тя е замислена по такъв начин, че да ви помогне да забравите Кои Сте, за да си спомните Истинската си Същност отново и да я пресътворите.

 

Защото аз не мога да пресътворя своята същност, ако вече преживявам тази същност, не мога да си създам ръст от метър и осемдесет, ако вече съм метър и осемдесет висок. Трябва да бъда по-малко от метър и осемдесет - или поне да си мисля, че съм по-малко.

 

Точно така. Разбираш го съвършено. И тъй като най-голямото желание на душата (Бога) е да преживее Себе си Като Творец и тъй като всичко вече е сътворено, Ние нямахме друг избор, освен да намерим начин да забравим - всичко за Нашето творение.

 

Удивен съм, че сме намерили такъв начин. Да се опитваме да забравим, че всички сме Едно и че това Едно, което сме, е Бог, е все едно да се опитваме да забравим, че в стаята има розов слон. Как сме могли да бъдем хипнотизирани по този начин?

 

Ти току-що се докосна до тайната причина на физическия живот изобщо. Именно животът на физическо ниво би е хипнотизирал по такъв начин - и то съвсем основателно, защото той е изключително приключение.

 

Онова, което Ние сме използвали тук, за да ни помогне да забравим, е така нареченият Принцип на Удоволствието.

 

Върховната природа на удоволствието е този негов аспект, който те кара да сътворяваш Истинската си Същност в опита си тук и сега - и да пресътворяваш, пресътворяваш и пресътворяваш отново тази своя Истинска Същност на все по-високо ниво на великолепие. Това е върховното удоволствие на Бога.

 

Низшата природа на удоволствието е тази страна на удоволствието, която те кара да забравиш Истинската си Същност. Не заклеймявай низшата природа, защото без нея няма да можеш да преживееш висшата.

 

Изглежда, удоволствията на плътта първоначално ни карат да забравим Кои Сме, а после стават пътя, чрез който да си спомним.

 

Ето че разбираш. Току-що сам го каза. А използването на физическото удоволствие като път да си спомниш Кой Си се постига като се издигне чрез тялото основната енергия на целия живот.

 

Това е енергията, която се нарича понякога „сексуална" енергия и тя се издига нагоре по вътрешния стълб на твоето същество, докато достигне онази област, която се нарича Третото око. Това е областта точно зад челото между двете очи и съвсем леко над тях. Издигайки тази енергия, ти й позволяваш да потече по цялото ти тяло. Това е нещо като вътрешен оргазъм.

 

А как се постига?

 

Като я издигнеш по мисловен път. И то съвсем буквално. Мисловно преминаваш вътрешния път на така наречените чакри. Когато многократно издига жизнената си енергия, човек постига усещане за това преживяване по същия начин, както развива потребност от секс.

 

Това издигане на енергията е много сюблимно преживяване. То бързо се превръща в желан и търсен опит. Въпреки това човек никога не губи напълно стремежа за понижаване на енергията - стремежа към основните страсти -и не бива да се опитва да го загуби, защото висшето не може да съществува без низшето във вашия опит, както многократно съм подчертавал това. Когато постигнете висшето, трябва да се върнете към низшето, за да преживеете удоволствието от движението към висшето. Това е свещеният ритъм на целия живот. Човек прави това не само като движение на енергията вътре в своето тяло, той го прави като движение на по-голямата енергия вътре в Тялото на Бога.

 

Вие се превъплъщавате в низши форми, след което еволюирате в по-висши състояния на съзнанието, просто издигате енергията в Божието Тяло, вие сте тази енергия, и когато стигнете до висшето състояние, когато го преживеете напълно, тогава решавате какво е следващото нещо, което ще преживеете и къде в Сферата на Относителността избирате да отидете да го преживеете. Може да поискате отново да преживеете как изграждате Своя Аз -това наистина е великолепно преживяване - и тогава може би започвате всичко отначало в космическото колело.

 

Това същото ли е като „кармическото колело"?

 

Не. Такова нещо като „Кармическо Колело" не съществува. Или поне не така, както вие си го представяте. Мнозина от вас са си представяли, че вие сте не на някакво колело, а в някаква мелница, в която отработвате всички дългове от миналите си действия и се опитвате с всички сили да не си създадете нови. Това е, което някои от вас наричат „Кармическо Колело". То не е много различно от някои ваши западни теологически системи, защото и в двете парадигми вие разглеждате себе си като недостойни грешници, които се стремят да постигнат необходимата чистота, за да се издигнат на по-високо духовно ниво.

 

Аз наричам, от друга страна, преживяването, което току-що описах Космическо колело, защото в него няма нищо от това чувство за недостойност, разплащане, наказание или „пречистване". космическото колело просто описва върховната реалност или онова, което може да се нарече Космология на вселената.

 

Това е житейският цикъл или Процесът, както аз понякога го наричам. То е образен начин да се опише безначалната и безкрайна природа на нещата; пътека, която непрестанно свързва приближаването и отдалечаването на всеобщото във всичко и по която с радост пътува душата във вечността.

 

Това е свещеният ритъм на живота, чрез който вие задействате Божията Енергия.

 

О, никога не съм получавал толкова просто обяснение на всичко! Струва ми се, че никога така ясно не съм го разбирал.

 

Ти си дошъл тук, за да получиш яснота. Това е смисълът на този диалог. Радвам се, че го постигаш.

 

 В действителност няма „по-ниско" и „по-високо" място на  космическото колело. Та как би могло да има - това е Колело, а не стълба.

 

Отлично. Това е съвършен образ и съвършено разбиране. Ето защо не бива да се заклеймява онова, което вие назовавате „по-низше", „базово", животинските инстинкти в човека, а трябва да се благославя, да се зачита като пътека, по която и чрез която бие намирате обратния път към дома.

 

Това би освободило множество хора от чувството за вина, което в голяма степен изпитват по отношение на секса.

 

Затова и казах: радвайте се, радвайте се, радвайте се на секса и на целия живот!

 

Смесвайте онова, което наричате свещено, с онова, което наричате светотатствено, защото, докато не започнете да гледате на вашите олтари като на върховно място за любов и на вашите спални като на върховно място за поклонение пред Бога, вие нищо не виждате.

 

Нима смятате, че „сексът" е откъснат от Бога? Ето какво ще ви кажа: Аз съм във вашите спални всяка нощ.

 

И така, смело напред! Смесвайте онова, което наричате профанно, с онова, което наричате прозренческо - за да разберете, че няма различия и да преживеете всеобщността като Едно цяло. Тогава, продължавайки да еволюирате, вие няма да имате чувството, че се отричате от секса, а просто, че му се наслаждавате на едно по-висше ниво, защото Животът е С. Е. К. С. - СИНЕРГИЙНО-ЕНЕРГИЕН ОБМЕН.

 

А ако разберете това по отношение на секса, ще го разберете по отношение на всичко друго в живота. Дори по отношение на края на живота - така наречената „смърт". В момента на вашата смърт няма да гледате на себе си като на човек, който се отказва от живота, а просто като на човек, който му се наслаждава на едно повиеше ниво.

 

Когато най-сетне започнете да разбирате, че не съществува разделение в Божия свят, тоест, че няма нищо, което не е Бог - тогава най-сетне вие ще се откажете от тази човешка измислица, която наричате сатана.

 

Ако съществува сатана, той съществува като всяка мисъл за разделение от Мен, която някога ви е спохождала. Вие не можете да бъдете разделени от Мен, защото Аз Съм всичко, което Е.

 

Мъжете са измислили дявола, за да вдъхнат страх и да накарат останалите да правят, каквото те искат, под заплахата, че ще бъдат откъснати от Бога, ако не го правят. Заклеймяването, страхът от вечния огън на ада е Крайна тактика на страха. Ала вече вие нямате нужда от страх, защото нищо не може, нито някога ще ви раздели от Мен.

 

Вие и Аз сме Едно. Не можем да бъдем нищо друго, ако Аз Съм този, който Съм - всичко, което Е.

 

Защо трябва сам да заклеймявам Себе си? И по какъв начин бих го сторил? Как мога да разделя Себе си от Себе си, когато Аз Съм Всичко, което Е, и няма нищо друго. Моята цел е еволюцията, а не заклеймяването; растежът, а не смъртта; преживяването на опита, а не провала на опита. Моята цел е да Бъда, а не да престана да Бъда.

 

Няма как да разделя Себе си от вас - или от каквото и да било друго. „Адът" е просто незнание на този факт. „Спасението" е познаване и разбиране в пълнота. Вие сте спасени дори в този момент. Няма вече никаква нужда да се притеснявате от онова, което ще стане „след смъртта".

 

 

 

3

 

 

Можем ли да поговорим по въпроса за смъртта? Каза, че в настоящата трета книга ще разгледаме някои истини от повиеш порядък. Някои универсални истини. През целия наш разговор не казахме много за смъртта и за онова, което става след нея. Нека поговорим за това сега.

 

Добре. Какво искаш да знаеш?

 

Какво става, когато човек умира?

 

Ти какво би избрал да става?

 

Нима искаш да кажеш, че избираме какво да стане?

 

А нима допускаш, че само защото си умрял, преставаш да твориш?

 

Не зная. Тъкмо за това питам Теб.

 

Напълно правдоподобно. (Случва се така, че не знаеш, но Аз виждам, че си забравил, което е страхотно. Всичко става по план.)

 

Когато умирате, творческият процес не спира. Това достатъчно ясно ли е за теб?

 

Да.

 

Добре.

 

А причината, творческият процес да не спира след смъртта е, че вие никога не умирате. Не можете да умрете, защото вие сте самият живот. А животът не може да не бъде живот. Затова вие не можете да умрете.

 

И тъй в момента на смъртта онова, което става, е... че вие продължавате да живеете.

 

Затова мнозина, които са „умрели", не могат да повярват в това - защото не преживяват факта на смъртта. Обратното, чувстват се живи (защото наистина е така). По този начин изпадат в объркване.

 

Азът може да вижда тялото проснато, сгърчено, неподвижно, но самият Аз изведнъж се оказва, че може да се движи наоколо съвсем свободно. Често той има преживяване за това, че буквално лети над стаята - след което, че се намира навсякъде в пространството, и то едновременно. А когато пожелае да погледне на нещата от определена перспектива, внезапно се озовава там.

 

Ако душата (названието, което сега ще дадем на Аза) се пита удивено: „Но защо е неподвижно тялото ми?", тя ще се озове точно над него и надвесена над тялото с любопитство ще съзерцава неговата неподвижност.

 

Ако влезе някой в стаята и душата си помисли: „Кой е това?" - тя внезапно ще се намери пред или до този човек.

 

И така за много кратко време душата разбира, че може да отиде навсякъде - със скоростта на собствената си мисъл.

 

И тогава душата бива обзета от чувство на невероятна лекота и свобода и обикновено е нужно известно време, за да се „приспособи" към цялото това преместване, което съпровожда всяка мисъл. Ако даден човек е имал деца и си помисли за тях, душата внезапно се озовава в присъствието им, където и да са те. Така душата узнава, че може не само да се озове, където си поиска, със скоростта на мисълта - но тя може да бъде едновременно на две места. Или на три места. Или на пет.

 

Тя може да съществува, да наблюдава или да провежда действия на тези места едновременно без никакво затруднение или объркване. След това може „да се върне" към себе си, като отново заеме едно-единствено място просто като се пренастрои.

 

Душата си спомня в следващия живот онова, което би било добре да помни в този си живот - че всички последици са сътворени от мисълта и че са проявление и резултат на вътрешно намерение.

 

Вътрешното намерение, върху което съсредоточавам своето внимание, се превръща в моя реалност.

 

Точно така. Единствена разлива е скоростта, с която се осъществява преживяването на този опит. Във физическия живот може да съществува пропаст, голяма разлива между момента на мисълта и опита. В духовната сфера няма такава разлика; резултатите са мигновени.

 

Затова и душите, които току-що са преминали в отвъдното, се научават да наблюдават мислите си много внимателно, тъй като, каквото и да помислят, те го преживяват.

 

Тук Аз използвам думата „научават" много свободно, по-скоро като образ, отколкото като описание, което отговаря на действителността. Терминът „припомням си" би бил много по-точен.

 

Ако душите на физическото поле се научат да контролират своите мисли толкова бързо и ефективно, както душите на духовното поле, целият им живот би се променил.

 

Сътворението на индивидуалната реалност, мисловният контрол и онова, което някои наричат молитва, е всичко.

 

Молитва ли?

 

Мисловният контрол е най-висшата форма на молитва. Ето защо мислете само онова, което е добро и праведно. Не ангажирайте мислите си с негативност и мрак и дори в моменти, когато нещата изглеждат отчайващи — и особено в такива моменти, виждайте само съвършенството и изразявайте само благодарност или си представяйте само онези прояви на съвършенството, които избирате занапред.

 

В тази формула се състои душевното спокойствие. В този процес ще намерите мир. В това съзнание ще откриете радостта.

 

Това е нещо изключително. Това е изключителна информация. Благодаря, че чрез мен Ти ни я даваш.

 

И Аз ти благодаря, че Ми позволяваш да предам това. В някои моменти ти си „по-чист" отколкото в други. В някои моменти си по-отворен - като цедка, която току-що е била измита. Тя е „по-отворена". Мрежата е почистена и пропуска по-добре.

 

Много подходящо сравнение.

 

Старая се.

 

Да обобщим тогава: Душите, които се освобождават от тялото, бързо си припомнят да наблюдават и контролират своите мисли много внимателно, защото всичко, което си помислят, те сътворяват и преживяват.

 

Повтарям отново, същият процес е валиден и за душите, които все още са в тяло, с тази разлика, че резултатите не са толкова непосредствени. И тъкмо този „времеви" промеждутък между мисълта и творението, който може да трае дни, месеци или години - създава илюзията, че нещата се случват на вас, а не са причинени от вас. Това е илюзия, която ви кара да забравите, че вие сте причината в този случай.

 

Както вече няколко пъти описах, тази забрава е „превърната в система". Тя е част от процеса. Защото вие не можете да сътворите Истинската си Същност, докато не забравите Истинската си Същност. Тъй че илюзията, която поражда забравата, е съзнателно търсен ефект. Когато напуснете тялото, с голяма изненада ще установите мигновената и очевидна връзва между своите мисли и онова, което сътворявате. В началото това ще бъде за вас шокираща изненада, а след това много приятна, когато започнете да си припомняте, че вие сами сте причината за сътворяването на своя опит, а не просто понасяте резултатите от този опит.

 

Защо съществува такъв промеждутък от време между мисълта и нейното пресътворяване преди да умрем, а след това не?

 

Защото съществувате в илюзията на времето. Не съществува промеждутък между мисълта и пресътворяването й извън тялото, защото всъщност сте се освободили от параметъра на времето.

 

С други думи, както много пъти си казвал, времето не съществува.

 

То не съществува, такова, каквото е във вашите разбирания. Феноменът „време" е всъщност функция на гледната точка.

 

А защо съществува, докато сме в тяло?

 

Вие сте го породили, като сте заели настоящата си гледна точка. Вие използвате тази перспектива като средство, посредством което изучавате и изследвате своя опит много по-пълноценно, отделяйки го на части, без да го възприемате като единно ставащо.

 

Животът е единно ставащо.Едно събитие в Космоса, което се случва точно сега. То се случва цялостно. Повсеместно.

 

Няма друго „Време", освен сега. Няма друго „място", освен тук.

 

Тук и сега е всичко, което Е.

 

Но вие избирате да преживявате Великолепието на тук и сега във всяка негова подробност и да преживявате Своето Божествено Аз, като творец на вашата реалност тук и сега. Съществуват само два начина - две сфери на опита - в които бихте могли да осъществите това. Времето и пространството.

 

Толкова великолепна е била за вас тази мисъл, че вие  буквално сте се взривили от радост!

 

В този взрив на радост е сътворено пространството между отделните ваши части и времето, нужно за преместване от една ваша част до друга.

 

По този начин вие съвсем буквално сте разкъсали Себе Си на части, за да разгледате подробно тези свои части. Би могло да се каже, че сте били толкова щастливи, „че сте се разпаднали на частици".

 

Оттогава насам се опитвате да съберете тези свои частици.

 

Точно това е целият мой живот! Аз само това и правя - да събирам отделните частици на живота си и се опитвам да разбера дали те крият някакъв смисъл.

 

Тъкмо чрез средството, наречено време, вие сте успели да разделите частите, да откъснете онова, което не може да се откъсне и така да го видите и преживеете по-пълно, като го пресътворите.

 

Дори богато гледате на някакъв определен обект през микроскоп и виждате, че той съвсем не е нещо твърдо установено, а е в действителност конгломерат от милион различни ефекти - различни неща, които се случват едновременно и по този начин пресътворяват един по-голям ефект - точно по същия начин вие използвате времето като микроскоп на своята душа.

 

Помислете за притчата за скалата.

 

Някога е съществувала една скала, изпълнена с безбройно количество атоми, протони, неутрони и субатомни частици на веществото. Тези частици непрестанно са били в движение по определена схема и всяка частица се движи от „тук" до „там" и това отнема „време", но движението се осъществява толкова бързо, че самата Скала изглежда съвършено неподвижна. Тя просто съществува. Стои си, поглъща слънцето, мокри се от дъжда и съвсем не се движи.

 

- Какво е онова вътре в Мен, което се движи? - попитала Скалата.

 

- Това си ти - казал един глас от далеч.

 

- Аз ли? - запитала отново Скалата. - Но това е невъзможно. Аз не се движа изобщо. Всеки може да види това.

 

- Да, но от разстояние, - съгласил се гласът - от разстоянието, което ме отделя от теб, ти наистина изглеждаш твърда и неподвижна, но когато се приближа, когато отблизо разгледам онова, което действително става - виждам, че всичко, което изгражда твоята истинска същност, се движи. То се движи с невероятна скорост във времето и пространството по определена схема, която Те пресътворява като нещото, наречено „Скала". И така ти си някаква магия! Ти се движиш и в същото време не се движиш.

 

- Но кое тогава е илюзията? - запитала скалата. — единството и неподвижността на скалата или разделението и движението на нейните частици?

 

На това Гласът отвърнал:

 

- Кое тогава е илюзията? Единството и неизмеността на Бога? Или разделението и движението на Неговите части?

 

Ето какво ще ти кажа: Върху тази Скала Аз ще изградя моята църква. Защото това е Скалата на Епохите. Това е вечната истина, която не оставя непреобърнат нито камък. Аз я обясних цялата тук, в тази малка история. Това е Космологията.

 

Животът е поредица от микроскопични, невероятно бързи движения. Тези движения не засягат ни най-малко неподвижността на Битието, на всичко, което Е. Но също, както атомите изграждат скалата, така и движението пресътворява неподвижността точно пред очите ви.

 

От дистанция не съществува разделение, не може да съществува, защото всичко, което Е, е всичко, което Е. И няма нищо друго. Аз Съм Движеща се неподвижност.

 

От ограничената перспектива, от която вие гледате всичко, което Е, вие виждате себе си разделени и откъснати, не като едно неподвижно битие, а като много, много битиета, Които са постоянно в движение. И двете наблюдения са точни. И двете реалности са „реални".

 

Така че, когато „умра", аз съвсем не умирам, а преминавам в осъзнаване на макрокосмоса - където не съществува „време", нито „пространство", сега и тогава, преди и след.

 

Точно така е. Разбра го напълно.

 

Нека да опитаме да видим дали ще мога да го пресъздам пред Теб. Дали ще мога да го опиша.

 

Добре, опитай!

 

От една макроперспектива не съществува разделение и от „далечината" всички частици на всичко изглеждат като едно Цяло.

 

Когато човек погледне камъка в краката си, той вижда камъка точно тук и сега като нещо цяло, завършено и съвършено, но дори и в мига, в който осъзнаваш камъка по този начин - осъществява се невероятно движение при невероятна скорост от частиците на този камък. А какво вършат тези частици? Те правят камъка това, което е.

 

Когато човек се вгледа в този камък, той не вижда вътрешните процеси. Дори ако ги знае концептуално, за него всичко става „сега". Скалата не се превръща в скала, тя е скала точно тук и сега.

 

Ако твоето съзнание се слее с една от субмолекулярните частици вътре в скалата, тогава ти ще преживяваш себе си като движещ се при безумна скорост първо „тук", после „там". И ако един глас извън скалата ти кажеше: „всичко това се случва едновременно", ти би го нарекъл лъжец или шарлатан.

 

Но от перспективата на една дистанция от скалата, идеята, че някаква част от скалата е отделена от друга част и още повече, че се движи с безумно голяма скорост, би изглеждала лъжа. От тази дистанция може да се види онова, което не може да се види отблизо - че всички части са Едно и че цялото движение Всъщност не придвижва нищо.

 

Напълно си разбрал и проникнал в същността на това, което казах. Сам разбираш, и в това отношение си прав, че целият живот е въпрос на перспектива. Ако продължиш да осъзнаваш тази истина, ще започнеш да разбираш макрореалността на Бога и ще отключиш тайната на цялата вселена: Всичко е едно и също нещо.

 

Вселената е молекула в тялото на Бога.

 

Това никак не е далеч от истината.

 

И всъщност ние се връщаме в съзнанието си в тази макрореалност, когато ни се случи онова, което наричаме „умиране"?

 

Да. И макрореалността е само микрореалност на една още по-голяма макрореалност, която е малка частица от още по-голяма реалност - и така нататък, и така нататък, и така нататък. Вечно и завинаги, и дори още по-нататък, в един свят без край.

 

Ние сме Бог - „И това, което Е" — в непрестанен акт на пресътворяване на Своята Същност. В постоянен акт на осъществяване на това, което сме сега... докато вече не сме това, а се превърнем в нещо друго. Дори и скалата няма да бъде скала вечно, а само „изглежда, че е вечно скала". Преди да бъде скала, тя е била нещо друго. Тя се е вкаменила, превръщайки се в скала вследствие на процес, който е траел стотици хиляди години. Тя е била нещо друго и ще бъде отново нещо друго.

 

Същото се отнася и до вас. Ти не си вечно този „ти", който си сега. Ти си бил нещо друго. И днес, когато си тук в твоето пълно великолепие, ти отново си всъщност... „нещо друго".

 

Това е удивително. Абсолютно удивително! Никога не съм чувал нищо подобно. Ти разгледа цялата космология на живота, обяснявайки я по начин, който мога да разбера и запомня. Това е удивително.

 

Е, благодаря. Ценя тази твоя оценка. Старая се. Добре се справяш.

 

Предполагам, че това не е точният израз, който би употребил тук.

 

Ах! Просто се пошегувах. Малко да поразведря атмосферата. Да внеса малко хумор. Аз не мога всъщност да се „обидя", но твоите събратя, хората, често се обиждат от Мое име.

 

И аз съм го забелязал. Но ако се върнем назад, прави ми впечатление нещо особено.

 

Какво е то?

 

Цялото това обяснение се дължеше на един мой въпрос: „Как става така, че времето съществува, когато сме в тялото, а престава да съществува, когато душата се освободи от тялото?" и Ти Каза, че „времето" е определена гледна точка или перспектива; че то нито „съществува", нито „престава да съществува", но че душата променя своите перспективи и ние преживяваме Върховната реалност по различен начин.

 

Точно това казах! Разбрал си го!

 

И направи и по-широкото обобщение, че в макрокосмоса душата осъзнава пряката връзка между мисъл и нейното пресътворяване; между идеите на човека и неговия опит.

 

Да. На макрониво това е все едно да виждаш скалата и движението, което се осъществява вътре в нея. Не съществува „време", което да отделя движението на атомите от вида на скалата, която това движение пресътворява. Скалата „е", дори и когато се осъществяват вътрешните й движения, всъщност поради тези движения тя е. Причината и следствието са мигновени. Движението се извършва и скалата съществува в своето „битие" в „едно и също време".

 

Това осъзнава душата в мига, който вие наричате „смърт". То е просто промяна на перспективата. Човек започва да вижда повече и да разбира повече.

 

След смъртта ти не си вече ограничен в своето разбиране. Виждаш скалата и виждаш вътре в скалата. Тогава поглеждаш на онова, което са ти се стрували особено сложни страни на живота, и си казваш: „Разбира се". Всичко ще ти стане съвсем ясно.

 

Но тогава пред теб ще се появят нови загадки, които трябва да проумееш. Движейки се по космическото колело, ще ти се явяват все по-големи и по-големи реалности - по-големи и по-големи истини.

 

Ала ако можеш да си припомниш тази истина, че собствената ти перспектива създава твоите мисли и твоите мисли създават всичко и ако можеш да си припомниш това, преди да напуснеш тялото, а не подир туй, животът ти ще се промени.

 

А начинът да контролираш мислите си е да промениш изцяло своята гледна точка.

 

Точно така. Ако възприемеш различна гледна точка, ще придобиеш различна мисъл по отношение на всичко. По този начин ще се научиш да контролираш своята мисъл в пресътворяването на опита. Всичко се състои в контрола на мисълта.

 

Някои хора наричат това постоянна молитва.

 

Вече спомена за това, но струва ми се, че никога не съм възприемал молитвата по такъв начин.

 

Защо тогава не видиш какво ще стане, ако именно така започнеш да я възприемаш? Ако си представиш, че контролирането и насочването на твоите мисли е най-висша форма на молитва, ти ще започнеш да мислиш само добро и праведно. Няма да се отдаваш на негативност и мрак, дори ако си потопен в него. И в моменти, когато всичко изглежда безнадеждно - и особено в такива моменти - ще виждаш само съвършенството.

 

Ти отново и отново се връщаш към това.

 

Давам ти метод. С този метод можеш да промениш живота си. Повтарям най-важните средства на този метод, повтарям ги отново и отново, защото повторението ще породи разпознаване - „познаване отново" - когато това най-много ти е необходимо.

 

Всичко, което става - всичко, което е ставало, става и ще става - е външно физическо проявление на твоите вътрешни мисли, избори, идеи и решения относно това кой си и кой избираш да бъдеш. Не осъждай онези аспекти на живота, които не приемаш. Стреми се да ги променяш, както и да променяш условията, които са ги направили възможни.

 

Осъзнай мрака, но не го осъждай. По-скоро бъди светлина в мрака и по такъв начин го трансформирай. Нека твоята светлина така да засвети пред хората, че онези, които живеят в мрак да бъдат озарени от светлината на твоето същество. И всички ще видите тогава кой си ти реално.

 

Бъди носител на Светлината, защото твоята светлина може да стори повече от това да озари твоя собствен път, твоята светлина може да бъде светлина, която истински да озари света. Затова сияй, о просветлени! Сияй още и още, така моментът на най-големия ти мрак да се превърне в най-големия дар за тебе. И в момента, в който бъдеш надарен, ти ще предадеш този дар на другите, давайки им едно неизразимо съкровище: самите тях.

 

Нека твоята задача бъде това. Нека това да бъде най-голямата ти радост: да върнеш хората към Тях Самите. Дори и в най-мрачния им час, особено в такъв час.

 

Светът те чака. Изцели го. Сега. Там, където си, можеш много да направиш.

 

Защото Моите овце се изгубиха и сега трябва да се намерят. Бъди добър пастир и ги поведи обратно към Мен.

 

 

 

4

 

 

Благодаря Ти. Благодаря Ти за този зов и предизвикателство. Благодаря Ти, че ми даде цел. Благодаря Ти. Затова, че ми помагаш винаги да вървя в посоката, която знаеш, че искам да следвам. Затова се обръщам към Теб. Затова обичам и благославям този диалог. Защото в разговор с Теб аз намирам Божественото в себе си и започвам да го разпознавам и у другите.

 

Мой истински възлюблен, небесата ликуват, когато изричам тези думи. Това е същинската причина, поради която идвам при теб и бих дошъл при всеки, който Ме повика. Точно както идвам в този момент и при всички други, които четат тези думи. Защото настоящият разговор не бе предназначен от самото начало единствено за теб. Той бе предназначен за милиони хора по света. И той се дава в ръцете на всеки човек точно тогава, когато се нуждае, и това става често по най-чудотворни начини. Той им дава онази мъдрост, към която се стремят и която е съвършено подходяща за онзи момент от живота, в който се намират. Удивителното, което се случва, е, че всеки сам предизвиква този резултат. „Изглежда" така, сякаш някой друг ти е дал този разговор, открехнал те е за този диалог, но ти Сам си постигнал това.

 

Затова нека заедно разгледаме останалите въпроси, които имаш в сърцето си.

 

Може ли да поговорим още за живота след смъртта? Ти бе започнал да обясняваш какво става с душата след смъртта. На мен ми се иска да узная колкото мога повече по този въпрос.

 

Ще поговорим тогава за това, докато задоволиш копнежа си. Казах по-рано, че става онова, което искаш да стане. Имам предвид това буквално. Ти сам създаваш своята реалност, не само  когато си в тяло, но и когато си извън него. Първоначално може и да не разбереш това и да не го следваш съзнателно в тази своя реалност. В такъв случай опитът ти се създава от една от двете други енергии: твоите неовладени мисли или колективното съзнание.

 

В онази степен, в която твоите неовладени мисли са по-силни от колективното съзнание, в тази степен ти ще ги преживееш като реалност. В степента, в която приемаш, поглъщаш и усвояваш колективното съзнание, в тази степен ще го преживееш като реалност.

 

Това не се отличава от начина, по който създаваш своята реалност в настоящия си живот.

 

Винаги в живота ти си изправен пред един от трите възможни избора:

 

1. Можеш да позволиш на твоите неовладени мисли да сътворят мига.

2. Можеш да позволиш на своето творческо съзнание да сътворява мига.

3. Можеш да позволиш на колективното съзнание да сътворява мига.

 

В това е иронията.

 

В настоящия си живот ти намираш, че е трудно да твориш съзнателно чрез своето индивидуално съзнание и често приемаш, че твоето индивидуално разбиране е погрешно, имайки предвид всичко, което наблюдаваш наоколо си, така че се подчиняваш на Колективното съзнание, независимо дали това е полезно за теб или не.

 

В първите мигове на живота в отвъдното, от една страна, може да ти се стори трудно да се подчиниш на Колективното съзнание поради всичко, което виждаш наоколо си (което може да ти изглежда невероятно), и така, можеш да бъдеш изкушен да се придържаш към своите собствени индивидуални разбирания, независимо дали са ти полезни ли не.

 

Ето какво ще ти кажа: когато си обкръжен от по-низше съзнание, за теб ще бъде по-добре да се придържаш към своите индивидуални разбирания, а когато си обкръжен от по-висше съзнание, ти имаш по-голяма полза да му се подчиниш.

 

Следователно, може би е разумно и мъдро да потърсиш същества с по-висше съзнание. Аз не мога да отдавам прекалено значение на обкръжението, в което се намирам.

 

В онова, което наричаш отвъден живот, няма от какво да се безпокоиш в това направление, защото мигновено и автоматично ще бъдеш обкръжен от същества с по-висше съзнание - и от самото по-висше съзнание.

 

И все пак, ти може и да не разбереш, че си обгърнат от толкова много любов; може да не го разбереш веднага. Възможно е да ти се стори, че ти се „случват" различни неща, че си оставен на произвола на съдбата. А всъщност изживяваш в опита си съзнанието, с което си умрял.

 

Някои от вас притежават очаквания, за които дори не подозират. През целия си живот сте имали определени представи за това какво става след смъртта и когато „умрете", тези мисли се изявяват и вие внезапно осъзнавате (превръщате в нещо реално) онова, което сте си представяли. И онези ваши мисли, които притежават най-голяма сила и които вие най-ревностно поддържате, те ще се наложат, както става винаги в живота.

 

И тогава човек наистина може да отиде в ада. Ако през целия свой живот хората са вярвали, че адът е място, което съвсем сигурно съществува, че Бог ще съди „живите и мъртвите" и че ще отдели „зърното от плявата" и „козите от овците" и че те със сигурност ще се „озоват в ада" заради всичко, което са сторили в обида на Бога, тогава те наистина ще отидат в ада! Ще горят сред вечния огън на проклятието! Та как биха могли да го избегнат?

 

Ти многократно повтаряш в този диалог, че адът не съществува. Но в същото време твърдиш, че ние сътворяваме своята собствена реалност и сме способни да сътворим всякаква реалност чрез своите мисли. Така че, адският огън и проклятието могат наистина да съществуват за онези, които вярват в тях.

 

Нищо не съществува във Върховната Реалност, освен онова, което Е. Ти си прав като казваш, че вие можете да сътворите всяка субреалност, която изберете - включително преживяването на ада такова, каквото го описа. Не съм казвал в никакъв момент на този диалог, че вие не можете да преживеете ада; казах само, че адът не съществува. Повечето от онова, което преживявате, не съществува, но въпреки това вие го преживявате.

 

Това е невероятно. Един мой приятел, Барнет Бейн, току-що създаде филм за това. Имам предвид, именно за това. Сега, когато пиша тези редове, е 7 август 1998 година. Вмъквам тази информация в диалога след пасажите, записани преди две години, което по-рано никога не съм правил. Но преди да изпратя ръкописа на издателя, аз го изчетох още един последен път и внезапно осъзнах: Почакай! Робин Уилямс току-що създаде филм точно за онова, за което говорим тук. Нарича се „Сънищата, които сънуваме" и представлява удивително филмово пресъздаване на онова, за което говориш.

 

Запознат съм с него.

 

Наистина ли? Нима Бог ходи на кино?

 

Бог прави филмите.

 

О!

 

Да. Не си ли гледал филма „О, Господи"?

 

Да, разбира се, но...

 

Да не би да си мислиш, че Бог пише само книги?

 

Значи ли това, че филмът на Робин Уилямс е верен в буквалния смисъл? Искам да кажа - наистина ли е така?

 

Не. Никой филм, книга или човешко обяснение на Божественото не е вярно в буквалния смисъл.

 

Това и за Библията ли се отнася? И Библията ли не е вярна в буквалния смисъл?

 

Не. И, струва ми се, че ти знаеш това.

 

Какво ще кажеш за настоящата книга? Тази книга е вярна в буквалния смисъл!

 

Не. Не ми е приятно да ти го кажа, но ти прецеждаш тази информация през филтъра на своята личност. Разбира се, съгласен съм, че мрежата на твоя филтър е по-фина и тънка. Ти си станал много добър филтър, но въпреки всичко си филтър.

 

Зная това. Само исках да бъде то повторено тук отново, защото някои хора приемат книги като тази и филми като „Сънищата, които сънуваме" като истина в буквалния смисъл. А на мене ми се ще да ги накарам да престанат да ги възприемат по такъв начин.

 

Писателите и създателите на онзи филм са пресели една огромна истина през един несъвършен филтър. Стремили са се да покажат, че човек преживява след смъртта точно онова, което очаква и избира да преживее. Това те са направили много внушително.

 

А сега да се върнем ли отново на темата си?

 

Да. Бих искал да зная точно онова, което исках да зная, когато гледах онзи филм. Щом няма ад, но въпреки това аз преживявам ада, каква е разликата по дяволите!

 

Не би имало никаква разлика дотолкова, доколкото ти оставаш в сътворената от теб реалност. Ти обаче няма да пресътворяваш тази реалност вечно. Някои измежду вас не биха я преживели дори и една „наносекунда", както казвате вие. Дори и в интимните сфери на своето въображение те не биха се пренесли в място на скръб и страдание.

 

Какво би могло да ми попречи да пресътворявам такова място на скръб и страдание през цялата вечност, след като съм вярвал цял живот, че то съществува и че нещо, което сам съм направил, е довело до това да заслужа да бъда в това място?

 

Твоето познание и разбиране.

 

Също както и в настоящия ти живот всеки следващ момент се създава от новите разбирания, придобити в предишния. В така наречения отвъден живот също ще създаваш следващия си миг чрез онова, което си познал и разбрал в предходния.

 

И онова, което много бързо ще разбереш и познаеш, е, че имаш винаги избор какво да поискаш да преживяваш. Така е, защото в отвъдния живот резултатите са мигновени и ти няма да пропуснеш да осъзнаеш връзката между собствените си мисли по отношение на дадено нещо и преживяванията, които тези мисли създават.

 

Ще разбереш, че ти сам сътворяваш собствената си реалност.

 

Това би могло да обясни защо преживяванията на някои хора са щастливи, а на други хора са изпълнени със страх. Защо преживяванията на някои хора са дълбоки, докато други хора буквално нямат преживявания. Както и защо съществуват толкова различни разкази за миговете след смъртта.

 

Някои хора са се върнали към живот, след като са били близо до смъртта и са имали преживявания, изпълнени с мир и любов без страх от смъртта, докато други се връщат уплашени, убедени, че са се сблъскали с тъмни и зли сили.

 

Душата откликва и пресътворява мисълта, която е най-силно доминираща в съзнанието, като поражда съответното й преживяване.

 

Някои души запазват това преживяване, правейки го много реално - както са запазвали преживяванията си, когато са били в тяло, макар че онези преживявания са били също така нереални и нетрайни. Други души се приспособяват бързо, осъзнават преживяното такова, каквото е, и започват да мислят по новому, при което веднага се пренасят в други преживявания.

 

Значи ли това, че в отвъдния живот нещата не са строго детерминирани? Нима няма Вечни истини, Които да съществуват извън нашето съзнание? Нима продължаваме да пресъздаваме митове и легенди и мили преживявания, дори и когато преминем в реалността отвъд смъртта? Когато се освободим от веригите? Когато най-сетне познаем истината?

 

Изборът е изцяло ваш. Именно това искаше да каже филмът на Робин Уилямс. Това е внушението и на настоящата книга. Онези, чието единствено желание е да познаят вечната истина на всичко, което Е, да разберат великите тайни, да преживеят върховната реалност, го постигат. Да, има една велика истина; съществува върховна реалност, но вие винаги ще постигате онова, което сте избрали, независимо от тази реалност - точно защото реалността е, че вие сте Божествени творения, Божествено творящи своята реалност и преживявайки я такава, каквато я сътворите.

 

Но ако изберете да престанете да пресътворявате своя собствена индивидуална реалност и да започнете да разбирате и преживявате по-голямата Единна Реалност, вие ще получите незабавно възможност да го сторите.

 

Онези, които умират в състояние, в което са направили такъв избор, в което са пожелали това и са изявили воля за такова познание, те се озовават в Единството изведнъж. Другите го преживяват само когато пожелаят това. Съвсем същото се отнася и за душата в тяло. Всичко е въпрос на желание, на избор, на това какво сътворявате. Вие пресътворявате и съответно преживявате онова, което вече в сътворено.

 

Това е сътвореният творец. Движещият се неподвижен. Това е Алфата и Омегата, преди и след, началото и краят на всичко, което наричате Бог.

 

Аз няма да ви отхвърля, но и няма да ви наложа моята същност. Никога не съм го правил и никога няма да го направя. Вие можете да се завърнете към Мен винаги, когато пожелаете. Сега, докато още сте в тяло или след като напуснете тялото, можете да се завърнете към единството и да преживеете загубването на своя индивидуален Аз винаги, щом това ви харесва. Можете също да пресътворявате и преживявате своя индивидуален Аз винаги, когато изберете това.

 

Можете да преживявате всеки аспект на всичко, което Е, в неговите най-малки или най-големи пропорции. Можете да преживеете в опита си микрокосмоса или макрокосмоса.

 

Мога да преживея в опита си частицата или скалата.

 

Да, много добре. Започваш да разбираш.

 

Когато си в човешко тяло, ти преживяваш по-малката частица от целостта; тоест частица от микрокосмоса (най-малката му частица). Когато се отделиш от тялото (в така наречения „духовен свят"), ти разширяваш своята перспектива неимоверно много. Изведнъж започва да ти се струва, че знаеш всичко; можеш всичко. Ще придобиеш макрокосмически поглед към нещата, което ще ти позволи да разбереш онова, което сега не разбираш.

 

Едно от нещата, които тогава ще разбереш, е, че съществува дори още по-голям макрокосмос. С други думи изведнъж ще ти стане съвсем ясно, че всичко, което Е, е дори още по-огромно от реалността, която тогава ще преживяваш в своя опит. Това ще те изпълни с благоговение и очакване, с удивление и вълнение, с радост и възбуда. Защото тогава ще узнаеш и разбереш онова, което Аз познавам и разбирам: че играта никога не свършва.

 

Ще постигна ли някога истинска мъдрост?

 

Във времето след смъртта ти можеш да направиш избор да получиш отговор на всеки въпрос, който е възниквал пред теб - и да отвориш съзнанието си за нови въпроси, които дори не си си представял, че съществуват. Можеш да направиш избор да преживееш Единството с Всичко, което Е. И ще имаш възможност да решиш какъв искаш да бъдеш след това, какво искаш да правиш и да имаш.

 

Дали избираш да се върнеш в онова тяло, което си напуснал? Дали избираш да преживееш отново живота в човешка форма, макар и по-различна?

 

Дали избираш да останеш там, където си, в „духовния свят" на нивото, което преживяваш в онзи момент? Дали избираш да продължиш да вървиш по-нататък по пътя на познанието и опита? Дали избираш да „изгубиш своята самоличност" напълно и да се превърнеш в част от единството?

 

Какво избираш? Какво избираш?

 

Това е въпросът, който Аз ще ти задавам винаги. Винаги това е въпросът на вселената, защото вселената не знае нищо друго, освен да удовлетворява твоите най-съкровени желания, най-възвишените ти стремежи. Тя всъщност прави това всеки момент, всеки ден. Разликата между теб и Мен е, че ти не го съзнаваш.

 

Аз го разбирам.

 

Кажи ми... дали моите любими и роднини ще ме срещнат след смъртта ми и ще ми помогнат да разбера какво става? Дали ще се срещна отново с онези, които „са си отишли преди мен"? Ще можем ли да бъдем заедно във вечността?

 

Ти какво избираш? Ако избереш да стане така, ще стане.

 

Добре, но аз съм объркан. Искаш да кажеш, че всички ние имаме свободна воля и че тази свободна воля продължава дори и отвъд смъртта?

 

Да, това искам да кажа.

 

Ако това е вярно, тогава свободната воля на моите любими хора ще трябва да съвпада с моята - те трябва да мислят и желаят също като мен, в противен случай няма да се явят, когато умра. Ами ако аз желая да прекарам остатъка от вечността с тях, а един или двама предпочетат да продължат нататък? Някой би могъл да поиска да се развива към по-висши и по-висши нива и да преживее присъединяването си към Единството, както Ти го нарече, тогава какво?

 

Не съществува противоречие във вселената. Съществуват неща, които изглеждат като противоречия, но фактически няма такива. Ако възникне ситуация като тази, която описа (между другото, това е много хубав въпрос), ще стане така, че и двамата ще можете да получите онова, което сте избрали.

 

И двамата ли?

 

И двамата.

 

Може ли да запитам как?

 

Може.

 

Добре. Как...

 

Какво мислиш ти за Бога? Смяташ ли, че Аз съществувам на едно място и само на едно място?

 

Не. Мисля, че Ти съществуваш навсякъде и едновременно. Вярвам, че Бог е вездесъщ.

 

В това си напълно прав. Не съществува такова място, където Аз Не Съм. Разбираш ли това?

 

Струва ми се, че да.

 

Добре. Какво тогава те кара да мислиш, че с теб е по-различно?

 

Защото Ти си Бог, а аз съм обикновен смъртен.

 

Разбирам. Отново сме се вкопчили в това „обикновен смъртен"...

 

Добре, добре... Да приемем заради разискването, че аз също съм Бог - или поне съм създаден по Божие подобие. Нима твърдиш в такъв случай, че и аз мога да бъда навсякъде и по всяко време?

 

Въпрос само на това, което съзнанието избира да приеме за своя реалност. В така наречения „духовен свят" можеш да преживееш, каквото си представиш. И така, ако искаш да преживееш себе си като една душа на едно място в едно „време", можеш да преживееш това, но ако искаш да преживееш своето духовно битие в по-широк план, да бъдеш на повече от едно място „в един и същи момент" можеш да преживееш и това. Всъщност можеш да преживееш своя дух навсякъде, където пожелаеш, „по всяко време". Така е, защото в действителност съществува само едно „време" и едно „място" и ти си изцяло в него винаги. Така ти можеш да преживееш всяка негова част или части, щом избереш и пожелаеш това.

 

Ами ако аз желая моите роднини да бъдат с мен, а някой от тях пожелае да бъде „част от всичко", което е някъде другаде? Какво тогава?

 

Невъзможно е ти и роднините ти да не желаете едно и също нещо. Ти и Аз, както и твоите роднини и Аз - всички ние сме едно.

 

Самият акт на твоето желание е акт на моето желание, защото ти си просто моят Аз, който преживява и желае. Ето защо, твоето желание е и мое желание.

 

Твоите роднини и Аз сме също едно цяло. Затова онова, което желая Аз, желаят и те. Оттук следва, че твоето желание съвпада с желанието на твоите роднини.

 

И на земята вие желаете едно и също. Желаете мир. Желаете благоденствие. Желаете радост. Желаете осъществяване. Желаете удовлетворение и себеизява във вашата работа, любов във вашия живот, здраве за вашето тяло. Всички вие желаете едно и също.

 

Нима смяташ, че това е случайно? Не, не е. Това в част от живота. И Аз ти го обяснявам в този момент.

 

Единствената разлика между земята и онова, което наричате „духовен свят" е, че на земята, въпреки че всички желаете едно и също, имате различни представи за това как да го постигнете. Затова всички вървите в различна посока, търсейки все едно и също нещо!

 

Именно тези различни представи, които имате, пораждат различните резултати при вас. Тези представи могат да бъдат определени като вашите Изходни мисли. Говорих ти за това и преди.

 

Да. В първа книга.

 

Една подобна мисъл, която мнозина споделят, е вашата представа за недостиг. Мнозина от вас дълбоко в душата си са убедени, че просто нещо им липсва. Съществува недостиг от каквото и да било.

 

Няма достатъчно любов, няма достатъчно пари, няма достатъчно храна, няма достатъчно облекло, няма достатъчно подслон, няма достатъчно време, няма достатъчно добри идеи, и определено вие самите не сте си достатъчни.

 

Тази Изходна мисъл ви кара да прилагате всякакви стратегии и тактики, за да се сдобиете с онова, което ви се струва, че „не е достатъчно". Вие бихте отхвърлили незабавно тези подходи, ако ясно осъзнаете, че има достатъчно за всекиго... всичко, което желаете.

 

В онова, което наричате „небе", вашите представи за недостатъчност изчезват, защото вие осъзнавате, че няма разделение между вас и онова, което желаете.

 

Осъзнавате, че има дори повече от необходимото. Осъзнавате, че можете да бъдете на повече от едно място в едно и също „време", поради което няма причина да не желаеш онова, което твоят брат желае, да не избереш това, което сестра ти избира. Ако те искат да бъдеш близо до тях в момента на смъртта им, самата мисъл за теб ще те побийва при тях - и няма причина ти да не откликнеш веднага, защото да отидеш там не те лишава от нищо, което правиш в момента.

 

Това състояние, в което нямаш причина да казваш не, е състоянието, в  което Аз съществувам през цялото време.

 

Чувал си да го казват и преди и наистина е вярно: Бог никога не казва не.

 

Аз винаги ще давам на всички вас точно онова, което желаете, както съм правил от началото на времето.

 

Наистина ли даваш на всекиго точно онова, което желае в даден момент?

 

Да, мой възлюблени, така е.

 

Твоят живот е отражение на онова, което желаеш и вярваш, че можеш да имаш. Не съм в състояние да ти дам нещо, което не вярваш, че би могъл да притежаваш - независимо колко го желаеш - защото не бих накърнил собствената ти вяра. Не мога, това е закон. Да вярваш, че не можеш да имаш нещо, е все едно да не го желаеш, защото предизвиква същия резултат.

 

Ала на земята ние не можем да имаме, каквото си пожелаем. Не можем, например, да бъдем на две места едновременно, както и още много други неща, които бихме желали, защото тук всички сме така ограничени.

 

Зная, че гледате на нещата по този начин и затова те стоят така за вас. Защото единственото, което си остава вечна истина, е, че винаги ще ви се дава преживяването, което вярвате, че ще ви се даде.

 

Така, когато твърдите, че не можете да бъдете на две места едновременно, значи не можете, но ако сте уверени, че можете да бъдете навсякъде, където пожелаете със скоростта на своята мисъл и можете да се изявите във физическа форма на повече от едно място в даден момент, тогава ще успеете да го постигнете.

 

Тъкмо на това място, този диалог ми се изплъзва. Искам да вярвам, че информацията идва направо от Бога, но когато твърдиш подобни неща, направо се побърквам, защото не мога да повярвам. Не мога да допусна, че това, което казваш тук, е истина. Нищо в човешкия опит не го потвърждава.

 

Напротив. Твърди се, че светците и мъдреците от всички религии са постигали и двете неща. Нима е толкова трудно да се повярва? Нима е необходима изключителна Вяра? Такова ниво на вярата, каквото се постига от един човек на хиляди години?

 

Да. Но означава ли това, че е невъзможно?

 

Не.

 

По какъв начин аз мога да изградя в себе си подобна вяра? Как мога да постигна такова ниво на вярата?

 

Ти не можеш да го постигнеш. Можеш само да бъдеш на такова ниво. И Аз не се опитвам да играя на думи. Говоря съвсем буквално. Такава вяра - която Аз бих нарекъл Пълно Познание - не е нещо, което можеш да се опиташ да придобиеш. Фактически, ако се опиташ да я придобиеш, не можеш да я имаш. Тя е нещо, което ти просто си. Ти просто си това Познание. Ти си това битие.

 

Такава битейност произтича от състояние на пълно самосъзнание. Тя може да произтича само от подобно състояние. Ако се стремиш да станеш съзнаващ, тогава не можеш да бъдеш.

 

Това е все едно да се опитваш да „бъдеш" 6 фута висок, когато си само 4,9 фута. Не можеш да бъдеш 6 фута висок, можеш да „бъдеш" това, което си- 4,9 фута. Ще „бъдеш" 6 фута висок, когато порастеш толкова. Когато бъдеш 6 фута на височина, тогава ще можеш да вършиш всички неща, които бършат хората, високи 6 фута. И когато бъдеш в състояние на пълно самосъзнание, тогава ще можеш да вършиш всички онези неща, които съществата в това състояние на пълно самосъзнание могат да вършат.

 

Недей следователно „да се опитваш да вярваш", че можеш да вършиш тези неща. Вместо това се опитвай да преминеш в състояние на пълно самосъзнание. Тогава няма да има нужда повече от вяра. Пълното познание ще сътвори своите чудеса.

 

Веднъж, когато медитирах, аз преживях пълно единение, пълно самосъзнание. Беше прекрасно. Беше екстазно. Оттогава непрекъснато съм се опитвал да постигна отново това преживяване. Сядам в медитация и се опитвам да имам това пълно самосъзнание отново, но никога не съм успявал. А причината е в   това, че не мога да имам нещо, докато се стремя да го притежавам. Самото ми търсене е заявление, че не ми принадлежи. Все същата мъдрост се повтаря през целия този диалог.

 

Да, да. Сега вече разбираш. Започва да ти става по-ясно. Затова тук се въртим в кръгове. Затова преповтаряме нещата. Непрестанно се връщаме към тях. Сега ти се казват за трети, а може би за четвърти или пети път.

 

Радвам се, че зададох този въпрос, защото може да се окаже много опасно това твърдение, че можеш да бъдеш на „две места едновременно" или „можеш да извършиш всичко, което пожелаеш". Това са твърдения, които карат хора да скачат от Емпайър стейт билдинг, викайки „Аз съм Бог! Погледнете ме! Мога да летя!".

 

Трябва да бъдеш в състояние на пълно съзнание, преди да извършиш такова нещо. Ако искаш да докажеш, че си Бог, като го демонстрираш на другите, това означава, че нямаш пълно съзнание за това и „несъзнаването" ще се прояви в твоята реалност. Казано накратко: ще паднеш по лице на асфалта.

 

Бог не се стреми да докаже Себе Си на никого. Бог няма нужда да се доказва. Бог Е и това е факт. Онези, които познават себе си и знаят, че са Едно с Бога или преживяват Бога вътре в себе си, не се стремят да докажат това на когото и да било, а още по-малко на себе си.

 

И така беше, когато го предизвикваха с думите: „Ако си Божият Син, слез от кръста!" - Исус нищо не стори.

 

Но три дни по-късно, тихо и недемонстративно, без  свидетели, нито тълпи, и без нищо на никого да доказва, той извърши нещо далеч по-изумително - и светът говори за него и досега.

 

И в това чудо е твоето спасение, защото ти бе показана истината не само на Исус, но и на това Ти Кой Си. И  така можеш да се спасиш от лъжата за себе си, която са ти казали, която си приел като собствена истина.

 

Бог винаги ти предлага най-висшата мисъл за самия теб.

 

На твоята планета и в този момент съществуват много хора, които изявяват много от тези най-върховни мисли, включително правят така, че физически обекти да се появяват и изчезват. Те самите се появяват и изчезват или живеят вечно в тяло, или се връщат обратно в тялото си и отново се съживяват - всичко това, всичко това е станало възможно поради тяхната вяра. Поради тяхното познание. Поради тяхната неизменна яснота за това как стоят нещата и какъв е техният смисъл.

 

И докато в миналото, когато хора в земна форма са вършели тези неща, вие сте наричали такива събития чудеса и сте провъзгласявали тези хора за светци и спасители, те са толкова светци и спасители, колкото сте и вие, защото вие всички сте светци и спасители. И тъкмо това е тяхното послание към вас.

 

Нима е възможно да повярвам в това? Искам да повярвам в него с цялото си сърце, но не мога. Просто не мога.

 

Не можеш да повярваш, можеш само да го познаеш.

 

Но как да го позная? Как мога да стигна до него?

 

Онова, което избереш за себе си, дай го на друг. Ако сам не можеш да стигнеш до това, помогни на някой друг да стигне. Кажи на някой друг, че вече го е постигнал. Отдай му възхвала за това. Отдай му почит за това.

 

В това е смисълът да имаш гуру. На Запад се е натрупала много негативна енергия около думата „гуру". Тя е станала почти подигравателна. Да бъдеш „гуру" е нещо като да бъдеш шарлатан, да следваш един гуру е нещо като да му отдадеш силата си.

 

Да почиташ своя гуру не означава да му отдаваш силата си. Това означава да получиш своята сила. Защото когато почиташ гуруто, когато отдаваш почит на своя учител, ти казваш: „Аз те виждам." А онова, което виждаш у друг, можеш да започнеш да виждаш и у себе си. То е важно свидетелство за вътрешната ти реалност. То е външно доказателство за вътрешната ти истина. Истината на твоето съществуване.

 

Това е истината, която се предава чрез теб в книгите, които пишеш.

 

Аз не гледам на себе си Като на човек, който пише тези книги. Аз виждам Теб, Бог, като автор. Аз съм просто записвач.

 

Бог е авторът... ти също. Няма разлика между това да ги пиша Аз и да ги пишеш ти. Докато си мислиш, че има такава разлика, ти всъщност не схващаш същността на писането и смисъла на това, което пишеш. Ала по-голямата част от хората не схващат смисъла на това учение. И така Аз ви изпращам нови учители. Още учители, всички с все същото послание, както учителите от миналото.

 

Разбирам твоята съпротива да приемеш това учение като своя лична истина. Ако трябва да тръгнеш по света, заявявайки, че си едно с Бога - или дори че си частица от Бога, говорейки и пишейки тези думи, светът няма да знае как да те възприема.

 

Хората могат да ме възприемат, както поискат. Аз знам едно: не заслужавам да бъда получателят на информацията, която ми се дава тук, не се чувствам достоен да бъда посланик на тази истина. Работя върху тази трета книга, но зная още преди да съм я завършил, че аз измежду всички хора, с всичките грешки, които съм направил, с всички егоистични прояви, които съм имал, просто не съм достоен да бъда приносителят на тази удивителна истина.

 

И може би това е най-голямото послание на тази трилогия, че Бог не е скрит от никой човек, говори на всекиго дори и на най-недостойния измежду нас. Защото сам Бог е готов да говори на мен. Бог ще говори непосредствено в сърцето на всеки мъж, жена и дете, които търсят истината.

 

Във всичко това има надежда. Никой от нас не е толкова ужасен, че Бог да го отхвърли. Нито делата му да са толкова непростими, че Бог да отвърне лицето си от него.

Наистина ли вярваш в това? Във всичко, което току-що написа?

 

Да.

 

Така да бъде. И така ще бъде за теб.

 

Но ето какво ще ти кажа. Ти си достоен. Както е достоен всеки един. Обвинението в недостойност е най-лошото обвинение, на което е бил подлаган човешкият род. Вашето чувство за недостойност се основава на миналото, докато Аз основавам своето чувство за вашето достойнство на бъдещето.

 

Бъдещето, бъдещето, винаги бъдещето! В него е вашият живот, а не в миналото. Бъдещето. В него е вашата истина, а не в миналото.

 

Онова, което сте извършили, е маловажно в сравнение с това, което ви предстои да извършите. Как сте грешили е незначително в сравнение с това как ви предстои да творите.

 

Аз ти прощавам твоите грешки. Всичките. Аз ти прощавам твоите неуместни страсти. Всичките. Прощавам ти погрешните схващания, неправилните възгледи, раняващите действия, егоистичните ти решения. Всичките.

 

Други може и да не ти простят, но Аз ти прощавам. Други може и да не те освободят от твоята вина, но Аз те освобождавам. Други може да не ти позволят да забравиш, да не ти дадат правото да продължиш, да се обновиш, но Аз ти позволявам, защото Аз зная, че ти не си това, което си бил, а си и винаги ще бъдеш това, което си сега.

 

Един грешник може да стане светец в един миг, в една секунда. В едно дихание.

 

В действителност няма такова нещо като „грешник", защото няма срещу кого да се греши - най-малко срещу Мен. Затова казвам ти, че ти „прощавам". Използвам такава фраза, защото, както изглежда, така можеш да ме разбереш.

 

В действителност Аз не прощавам и никога няма да имам какво да прощавам. Нямам какво. Няма какво да се прощава. Но Аз мога да те освободя. И ето в този миг го правя. Сега. Отново. Както съм го правил толкова пъти в миналото, чрез ученията на толкова много други учители.

 

Защо ние не сме ги чули? Защо не сме повярвали в тях? В Твоето най-голямо обещание?

 

Защото не можете да повярвате, че Бог е добър. И следователно, забравете за вярата в Моята доброта. Повярвайте вместо това на простата логика.

 

А причината, поради която Аз нямам нужда да ви прощавам, е, че вие не можете да Ме засегнете. Нито можете да Ми навредите, нито да Ме унищожите. Макар че можете да си въобразите, че сте в състояние да Ме засегнете и дори да Ми навредите. Каква илюзия! Какво велико безумие!

 

Вие не можете да Ме нараните. Нищо не може да Ме уязви. Аз съм Неуязвим. А неуязвимото не може и никога не би уязвило друг.

 

Сега разбираш логиката, която се крие зад истината, че Аз нито осъждам, нито наказвам и че не търся възмездие. Нямам потребност от това, защото нито съм бил, нито мога да бъда засегнат, уязвен или наранен по някакъв начин. Същото е вярно и за теб. И за всички останали - макар че всички вие си въобразявате, че можете да бъдете и сте били наранявани, уязвявани и унищожавани.

 

Защото си въобразявате, че сте уязвени, вие търсите разплата. Защото изживявате болка, имате нужда и друг да преживее болката като възмездие за вашата болка. Но нима това може да бъде оправдание, за да причините болка на някой друг? Само защото си въобразявате, че някой ви е наскърбил, вие се чувствате в правото си да го наскърбите на свой ред? Нима онова, което не е редно да си причиняват човешките същества, е редно да бъде причинено от теб, доколкото се чувстваш в правото си?

 

Та това е безумие. И в това си безумие вие не виждате, че всички хора, които причиняват болка на други, смятат че са в правото си да го правят. Всяко действие, което предприема човек, се разбира от този човек като правилно действие, имайки предвид онова, към което той се стреми и което желае.

 

Според твоето разбиране онова, към което те се стремят и желаят, е погрешно. Но според тяхното разбиране не е. Ти може да не приемаш тяхната представа за света, техните нравствени и етични възгледи, теологичните им разбирания, нито решенията, изборите и действията им... но те въз основа на своите ценности ги приемат.

 

Ти наричаш техните ценности „неправилни", но кой може да каже, че твоите ценности са „правилните"? Само ти. Твоите ценности са „правилни", защото ти твърдиш така. Но дори и това би имало смисъл, ако ти самият поддържаше едно-единствено становище, но ти непрестанно променяш мнението си по отношение на това, което смяташ за „правилно" и „неправилно". Това вие всички правите като отделни индивиди и като общество.

 

Онова, което обществото ви е считало за „правилно" само преди няколко десетилетия, днес се смята за „неправилно". Онова, което е считано за „неправилно" в недалечното минало, днес се определя като „правилно". Кой може да каже кое какво е? Нима могат да се класират спортистите, без да се знае резултатът?

 

И въпреки всичко, ние се осмеляваме да се осъждаме един друг. Осмеляваме се да заклеймим другия, само защото не е успял да отговори на нашите променливи представи за това кое е позволено и кое не.

 

Ух! Наистина, бива си ни. Не можем дори да поддържаме единно мнение за това кое е „редно" и кое не.

 

Не в това е проблемът. Проблемът не е в това, че променяте своите представи за това кое е „добро" и кое „зло". Вие трябва да променяте тези свои представи, защото в противен случай няма да се развивате. Промяната е продукт на еволюцията.

 

Не. Проблемът е не че вие се променяте и че вашите ценности се променят, проблемът е, че толкова много измежду вас неотклонно си въобразяват, че ценностите, които имат в момента, са най-верните и съвършени и че всички други хора трябва да се придържат към тях. Някои измежду вас се смятат за критерий за истината и за правото.

 

Придържайте се към своите убеждения, щом това ви помага. Бъдете твърди. Не се колебайте, защото вашите представи кое е „добро" и кое „зло" са начина, по който определяте Кои Сте Вие. Но не изисквайте и от другите да определят себе си според вашите критерии. И не се „вкопчвайте" до такава степен в настоящите си убеждения и навици, че да спрете процеса на своята еволюция.

 

В действителност вие и не можете да го сторите, дори и да искате, защото животът се развива с вас или без вас. Нищо не остава едно и също и не може да остане неизменно. Да бъде неизменно означава да не се развива. А да не се развива, означава да умре.

 

Целият живот е движение. Дори и скалите са изпълнени с движение. Всичко се движи. Всичко. Няма нищо, което да не е в движение. И следователно, поради самия факт на движението, нищо не остава едно и също в течение на времето. Нищо.

 

Да оставаш или да се стремиш да бъдеш неизменен, означава да вървиш срещу законите на живота. Това е глупаво, защото в тази борба животът винаги ще спечели.

 

И така, променяйте се! Да, променяйте се! Променяйте своите идеи за „добро" и „зло". Променяйте представите си за това и онова. Променяйте своите структури, конструкции, модели и теории.

 

Допускайте промяна и по отношение на най-дълбоко вкоренените във вас истини. Променяйте ги сами, за Бога! Аз имам предвид това съвсем в буквалния смисъл. Променяйте ги сами за Бога. Защото вашето развитие е в новата идея за това Кои Сте Вие. Вашата нова идея за това Кое Какво Е ускорява еволюцията. Вашата нова идея за Кой, Къде, Какво и Защо представлява разбулването на тайната, развръзката на сюжета, Края на историята. Тогава можете да започнете една нова история, много по-възвишена. Вашата нова идея за всичко е нещо вълнуващо, нещо творческо, проява на Бога във вас и неговото пълно осъществяване.

 

Независимо колко „добри" ви се струват нещата, те могат да бъдат по-добри, независимо колко прекрасни може да ви се струват вашите теологически разбирания, вашите идеологии, вашите космологии, те могат да бъдат изпълнени с още по-удивителни неща, защото „има по земята и небето неща, които нашата нещастна философия не е дори сънувала".

 

Затова бъди ОТВОРЕН. Не си затваряй възможността да постигнеш нова истина само защото се чувстваш удобно със старата. Животът започва в края на твоята зона на удобство.

 

Но не бързай да съдиш другия. По-скоро се стреми да избягваш всяко осъждане. Защото онова, което възприемаш като „погрешно" у другия, само до вчера бе „правилно" за теб. Грешките на другия човек са собствените ти минали действия, които сега си поправил. Изборите и решенията на другия човек са също толкова „раняващи" и „вредни", „егоистични" и „непростими", каквито са били много твои избори и решения.

 

Когато „просто не можеш да си представиш" как един човек може „да извърши нещо подобно", ти чисто и просто си забравил откъде идваш и накъде отиваш - ти и другият до теб.

 

А на онези измежду вас, които считат себе си за лоши хора, които се смятат за недостойни и незаслужаващи прошка, ето какво ще кажа: Нито един от вас не е изгубен завинаги и никога няма да бъде. Защото вие всички, всички, сте в процес на ставане. Вие всички, всички, напредвате в преживяването на еволюцията.

 

Това е Моята цел чрез вас.

 

 

 

5

 

 

Спомням си една молитва, на която ме бяха научили като дете: „Господи, не съм достоен да влезеш под моя покрив. Но кажи само една дума и душата ми ще се изцели". Ти каза тези думи и аз се чувствам изцелен. Вече не се чувствам недостоен. Ти знаеш как да ме накараш да се почувствам достоен. Ако аз мога да дам някакъв дар на всички човешки същества, той ще бъде този.

 

Ти им даваш този дар с настоящия диалог.

 

Бих искал да продължа да им го давам, когато този разговор свърши.

 

Този разговор никога няма да свърши.

 

Тогава, когато тази трилогия бъде завършена.     

 

Ще имаш средства да го постигнеш.

 

Това ме прави много щастлив, защото душата ми копнее да раздавам този дар. Всички ние имаме някакъв дар, който да отдадем. Аз бих искал това да бъде моят.

 

Продължавай тогава. Раздавай го. Стреми се да накараш всеки човек, до чийто живот се докосваш, да се чувства достоен. Давай на всекиго чувството за собственото му достойнство като личност, чувството за това колко е възхитителен. Раздавай този дар и ще изцелиш света.

 

Аз смирено моля за Твоята помощ.

 

Ще я имаш винаги. Ние сме приятели.

 

Междувременно чувствам любов към този диалог и искам да задам един въпрос за нещо, което Ти Каза преди.

 

Готов съм да го чуя.

 

Когато говореше за живота „между два живота", така да се каже, Ти спомена: „Ти можеш да претвориш преживяването на твоя индивидуален Аз винаги, когато избереш". Какво означават тези думи?

 

Означават, че можеш да изплуваш от Това, което Е Всичко, във всеки момент, щом поискаш, в качеството си на нов „Аз" и на същия Аз, какъвто си бил и преди.

 

Означава ли това, че мога да съхраня и да се върна към моето индивидуално съзнание, към съзнанието ми за „Аз"?

 

Да. Можеш да имаш по всяко време преживяването, което желаеш.

 

И така, мога да се върна към този живот на Земята - като същата личност, каквато съм бил преди да „умра".

 

Да.

 

В плът ли?

 

Чувал ли си за Исус?

 

Да. Но аз не съм Исус. Нито някога бих претендирал да бъда като него.

 

Нима той не е казал: „Това и още повече ще можете да правите"?

 

Да, но струва ми се, че не е говорил за подобен род чудеса.

 

Съжалявам, че мислиш така, защото Иисус не е бил единственият, който е възкръснал от мъртвите.

 

Наистина ли? И други ли са възкръсвали от мъртвите?

 

Да.

 

Божичко, но това е богохулство!

 

Богохулство е, че някой друг освен Христос е възкръсвал от мъртвите, така ли?

 

Някои хора биха го определили така.

 

Тогава тези хора не са чели Библията.

 

Библията ли? Нима тъкмо Библията твърди, че и други хора, освен Иисус, са се връщали в тялото си след смъртта?

 

Никога ли не си чувал за Лазар?

 

О, не е честно. Тъкмо чрез могъществото на Христос той е бил възнесен от мъртвите.

 

Точно така. И ти смяташ, че „могъществото на Христос", както го наричаш, е запазено само за Лазар? За един-единствен човек в цялата световна история, така ли?

 

Не бях мислил по този начин за това.

 

Ето какво ще ти кажа: Мнозина са били възкресявани от „мъртвите". Мнозина са били тези, които са се „връщали към живот". Това се случва ежедневно, точно в този момент във вашите болници.

 

О, моля Те! И това не е честно, това е медицинска наука, а не теология.

 

О, разбирам. Бог няма нищо общо с чудесата, които стават днес, само с тези, които са ставали вчера.

 

Хммм... добре, готов съм да приема тези аргументи, но никой не е възкръснал сам от мъртвите, както Иисус е сторил това. Никой не се е връщал от „мъртвите" по този именно начин.

 

Сигурен ли си?

 

Ами... до голяма степен...

 

А не си ли чувал за Махабатар Бабаджи?

 

Струва ми се, че тук няма защо да намесваме източни мистици. Мнозина не биха приели това.

 

Да, разбирам. Сигурно са прави.

 

Искам да си изясня много добре тези неща. Ти твърдиш, че душите могат да се връщат от „мъртвите" В духовна форма или във физическа форма, ако такова е тяхното желание?

 

Започваш вече да разбираш.

 

Добре, но защо тогава повече хора не са правили това? Защо не чуваме за подобни явления ежедневно? Такова нещо би било световна новина.

 

В действителност мнозина го осъществяват в духовна форма. Не много, признавам, избират да се върнат в тялото.

 

Ха! Ето ти! Защо не? Щом е толкова лесно, защо повече души не го правят?

 

Въпросът не е дали е лесно, а дали го желаеш.

 

В смисъл?

 

В смисъл, че много рядко се среща душа, която желае да се върне физически в същата форма, както преди. Ако една душа избере да се върне в тяло, почти винаги това е в друго, различно тяло. По такъв начин тя поставя други неща на дневен ред. Преживява нови спомени, предприема нови приключения.

 

Обикновено душите напускат телата си, защото са приключили с тях. Осъществили са онова, заради което са се свързали с дадено тяло. Преживели са опитностите, към които са се стремили.

 

Ами хората, които умират при нещастен случай? Те завършили ли са своя опит, или той е бил „прекъснат"?

 

Все още ли си мислиш, че хората умират случайно?

 

Може би искаш да кажеш, че не?

 

Нищо във вселената не става случайно. Няма такова нещо като „случайност", както няма и „случайни съвпадения".

 

Ако бих могъл да повярвам, че това е истина, нямаше да скърбя за хората, които са мъртви.

 

Да скърбиш за тях е последното, което те биха желали.

 

Ако знаеше къде се намират и че са там по собствения им най-висш избор, ти би празнувал тяхното заминаване. Ако можеше да преживееш онова, което наричаш отвъден живот, поне за миг, постигнал го с най-възвишена мисъл по отношение на себе си и Бога, ти би се усмихнал широко при тяхното погребение и радост ще изпълни сърцето ти.

 

Когато си вземаме последно сбогом с някого, ние оплакваме своята загуба. Тъгата ни се дължи на това, че знаем, че никога няма да го видим отново, няма да го вземем в прегръдките си, да го докоснем, няма да бъдем с човека, когото обичаме.

 

Струва си да се плаче за това. Това е почит към вашите възлюблени, но дори и такова оплакване щеше да бъде кратко, ако знаехте какви възвишени реалности и прекрасни опитности предстоят на тази щастлива душа, която напуска тялото.

 

Как изглежда наистина отвъдният живот? Кажи ми всичко по този въпрос.

 

Съществуват някои неща, които не могат да бъдат разкрити, не защото Аз така предпочитам, а защото във вашето настоящо състояние, при настоящото ви ниво на разбиране, вие няма да можете да осмислите това, което ви се казва. Но все пак, има и неща, които могат да се кажат.

 

Както видяхме и преди, в отвъдния живот ти можеш да осъществиш едно измежду три неща, също както в живота, който преживяваш сега. Можеш да се отдадеш на онова, което създават неовладените ти мисли, можеш да сътвориш своя опит съзнателно и по собствен избор или можеш да преживееш колективното съзнание на всичко, което Е. Тази последна опитност се нарича повторно единение или възсъединяване с Единното.

 

Повечето измежду вас не биха следвали първия път задълго (за разлика от начина, по който се държите на Земята). Това е така, защото в момента, в който не ви хареса онова, което преживявате, ще изберете да си създадете една нова и по-приятна реалност, което ще постигате просто като преустановите негативното си мислене.

 

По същата причина никога няма да преживеете „ада", от който толкова много се страхувате, освен ако сами изберете това, но дори и в такъв случай ще бъдете „щастливи", защото ще сте получили онова, което желаете. (Много повече хора, отколкото си мислиш са „щастливи", бидейки „нещастни".) И така ще продължите да преживявате „ада" дотогава, докато престанете да избирате това преживяване. Повечето от вас още от момента, в който започнат да го преживяват, ще се отдръпнат от него и ще си създадат нещо ново.

 

Можете да елиминирате ада във вашия живот на Земята точно по същия начин.

 

Ако изберете другия път и съзнателно сътворите своя опит, вие без съмнение ще имате преживяването, че „отивате право в рая", защото всеки, който избира свободно и вярва в рая, ще пресътвори именно това преживяване. Ако не вярвате в рая, ще преживеете всичко онова, което желаете да преживеете, и в момента, в който разберете това, вашите желания ще стават все по-добри и по-добри и тогава всъщност ще повярвате в рая!

 

Ако поемете по третия път и се предадете на творенията на Колективното съзнание, вие много бързо ще преминете в състояние на пълно приемане, пълен мир, пълна радост, пълно самосъзнание и пълна любов, защото това представлява Колективното съзнание. Тогава ще станете едно цяло с Единството и няма да има нищо друго, освен това, което сте - а то е всичко, което някога е било, докато не решите, че би трябвало да има нещо друго. Това е Нирвана, да бъдеш „едно с Единството", и мнозина от вас са преживявали това в състояние на медитация и знаят, че то е неописуем екстаз.

 

След като преживявате Единството неограничено време-безвремие, вие ще престанете да го преживявате, защото не можете да преживявате Единството като Единство, освен и доколкото това, което НЕ Е, също съществува. Разбирайки това, вие ще пресътворите отново идеята и мисълта за разделение, за откъсване от Единството.

 

Тогава ще продължите да пътувате по космическото колело. Ще продължите да кръжите, да бъдете вечно и завинаги и отново вечно и завинаги.

 

Ще се връщате към Единството много пъти - безкрайно много пъти и всеки път за безкрайно дълъг период - и ще знаете, че притежавате методите, за да се завърнете към Единството от всяка една точка на космическото колело.

 

Можете да направите това сега, още докато четете тези редове.

 

Можете да направите това утре във вашата медитация.

 

Можете да направите това по всяко време.

 

Нали каза, че не се налага да останем на това ниво на съзнание, на което сме били в момента на смъртта?

 

Не. Можете да се придвижите толкова бързо, колкото пожелаете, или да запазите това състояние толкова време, колкото ви се иска. Ако „умрете" в състояние на ограничена перспектива и в състояние на неовладени мисли, ще преживеете онова, което това състояние ви предоставя, дотогава, докато вече не го желаете. Тогава ще се „пробудите" - ще придобиете самосъзнание - и ще започнете да преживявате себе си като творци на собствената си реалност.

 

Когато се обърнете назад към първия стадий, ще го определите като чистилище. Втория стадий, когато ще можете да имате всичко със скоростта на мисълта, ще определите като рай. Третия стадий, когато изпитате блаженството на Единството, ще наречете Нирвана.

 

Има и още нещо, което бих искал да разбера в тази връзка. То не се отнася до състоянието „след смъртта", а до преживяванията при излизане извън тялото. Можеш ли да ми обясниш какво става тогава? Какво преживява душата?

 

Твоята Истинска Същност просто напуска физическото тяло. Това може да стане по време на нормално сънуване, често по време на медитация и често в сюблимна форма, докато тялото е потънало дълбоко в сън.

 

По време на тези „екскурзии" душата може да бъде където пожелае. Често човекът, който преживява това, впоследствие не си спомня, че е взел съзнателно решение да го преживее. Хората имат чувството, че това е „нещо, което просто им се е случило". Но нищо, което предполага активност на душата, не става без нейната воля.

 

Как може нещата да ни се „открият", да ни се „покажат" по време на тези опитности, ако ние просто ги сътворяваме? На мене ми се струва, че единственият начин да ни се открият дадени неща, е тези неща да съществуват отделно от нас, а не като част от онова, което сами сътворяваме. Помогни ми да проумея как става това.

 

Нищо не съществува отделно от теб и всичко е твое собствено творение. Дори и привидното ти неразбиране е твое собствено творение; то е в най-буквалния смисъл плод на твоето въображение. Въобразяваш си, че не знаеш отговора на този въпрос, и ето че не го знаеш. Ала още щом си представиш този отговор, и ти го знаеш. Поддържайки този род представи, ти правиш така, че Процесът да продължава.

 

Процесът ли?

 

Животът. Вечният Процес.

 

В моментите, когато чувстваш, че нещо ти се „открива" - независимо дали това са така наречените преживявания извън тялото или сънища, или магически моменти на пробуждане, когато получаваш кристална яснота -става това, че ти просто се приплъзваш в състояние на „спомняне". Спомняш си онова, което си сътворил. И тези спомняния могат да притежават изключителна сила. Те могат да предизвикат индивидуална епифания.

 

След като човек преживее подобна великолепна опитност, много трудно ще му бъде да се върне отново към „реалния" живот по начин, който се съгласува с онова, което другите хора наричат „реалност". Това е така, защото твоята реалност се е изместила. Тя се е превърнала в нещо друго, тя се е разгърнала, развила. И не може повече да се свие отново. То е все едно да върнеш духа обратно в бутилката. Това не може да стане.

 

Затова ли мнозина, които се връщат от преживявания извън тялото или така наречените „близки до смъртта" опитности, понякога изглеждат съвсем променени?

 

Точно така. Те са променени, защото сега знаят много повече. Но често се случва с отдалечаването си от тези преживявания и в течение на времето те все повече да се връщат пак към предишното си поведение, защото отново забравят онова, което са познали.

 

Съществува ли начин човек „да помни трайно"?

 

Да. Във всеки момент да действа въз основа на онова, което познава, а не на онова, което обетът на илюзиите му показва. Човек трябва да се придържа към своето познание, независимо колко подвеждащи могат да бъдат привидностите. Тъкмо това са правили и правят всички учители. Те не съдят по привидностите, а постъпват в съответствие с онова, което са познали.

 

А има и друг начин да си припомниш.

 

Да?

 

Да накараш друг да си припомни. Онова, което сам желаеш за себе си, дай го на друг.

 

Както постъпвам аз с настоящите книги.

 

Точно това правиш. И колкото по-дълго продължаваш да го правиш, толкова по-малко ще ти се налага. Колкото повече препращаш това послание на другите, толкова по-малко ти самият ще имаш нужда да го препращаш на себе си.

 

Защото моят Аз